Сам се поколеба. Чак сега обърнах внимание на факта, че лампата в банята беше единствената, която не бе запалена. Най-накрая той тръсна глава и каза:
— Защо просто не почукаш на вратата и не провериш? Аз ще се кача горе, за да му подготвя стая. Просто… просто имам нужда от минутка, за да събера мислите си.
— Ами хубаво — отвърнах.
Той кимна и докато се обръщаше към стълбището, долових отсянката на някаква лична емоция, изписана върху лицето му, която ме накара да си помисля, че Сам не беше точно отворената книга, за която го смятах. Искаше ми се да го спра и да му задам разни въпроси, които да запълнят празнините в разговора ни — как се бе разболяла Грейс, защо в банята не светеше, какво точно планираше да прави сега — но вече бе прекалено късно за това, пък и аз не бях такова момиче, нали така?
Най-лошата болка вече беше отминала и сега просто се излежавах във водата. Държах ръцете си на повърхността и тъкмо си представях как заспивам във ваната, когато чух почукване на вратата.
Почукването всъщност беше толкова силно, че открехна незаключената врата поне със сантиметър, след което Изабел се обади:
— Удави ли се вече?
— Да — отвърнах.
— Нещо против да вляза? — Без да дочака отговора ми, тя се вмъкна вътре и приседна върху тоалетната до ваната. Пухкавата, обшита с кожа качулка на палтото й я караше да изглежда прегърбена. Върху едната й буза беше паднал кичур коса. Изглеждаше като реклама на нещо. На тоалетни. На палта. На антидепресанти. Каквото и да беше, щях да си го купя. Тя сведе очи към мен.
— Гол съм — отбелязах.
— Аз също — отговори Изабел. — Под дрехите си.
Ухилих се. Трябваше да призная, че лафът беше добър.
— Има ли шанс да ти паднат краката? — попита тя.
Ваната не беше особено голяма, така че ми се наложи да изпъна крак, за да огледам пръстите си. Бяха малко зачервени, но можех да ги движа и ги усещах всичките, с изключение на кутрето, което все още бе вкочанено.
— Не и днес.
— Завинаги ли планираш да си лежиш тук?
— Най-вероятно — отпуснах се назад и потопих раменете си под водата, за да покажа отдадеността си на тази идея. После я стрелнах с поглед. — Искаш ли да се присъединиш?
Тя повдигна вежда.
— Струва ми се малко тесничко.
Ухилих се отново и затворих очи. Чувствах се топъл, безтегловен, невидим. Трябваше да създадат наркотик, който те кара да се чувстваш по подобен начин.
— Липсва ми „Мустангът“ — споделих най-вече защото това бе реплика, която предполагаше, че тя трябва да каже нещо.
— Излежаването гол във вана те кара да мислиш за колата си?
— Парното й беше страхотно. Когато го издъниш докрай, направо се сваряваш, все едно си се пльоснал директно в адския казан — казах. Беше ми много по-лесно да говоря, когато очите ми бяха затворени. Така всъщност май наистина имах желание за разговор, а не за поредната надпревара по заяждане. — Щеше ми се да ми беше подръка по-рано тази вечер.
— Къде е тази кола?
— Вкъщи.
Чух как палтото й прошумоля, докато го сваляше, а после тоалетната чиния проскърца, когато отново приседна върху нея.
— Къде е това вкъщи?
— Ню Йорк.
— Градът?
— Щатът. — Замислих се за мустанга си. Черен, лъскав, съвсем новичък и паркиран в гаража на родителите ми, защото никога не си бях у дома, за да го карам. Това беше първото нещо, което си купих, когато пристигна първият ми тлъст чек, но — това сигурно беше иронията на века — непрекъснато бях на турне и не ми оставаше време за него.
— Мислех, че си от Канада.
— Бях там на… — спрях се навреме, преди да произнеса думата „турне“. Прекалено много харесвах новопридобитата си анонимност. — Почивка. Отворих очи и установих от хладния й поглед, че е доловила лъжата. Започвах да осъзнавам, че малко неща й убягваха.
— Трябва да е била доста скучна почивка, щом си прибегнал до това. — Сега гледаше белезите в сгъвките на ръцете ми, но не по начина, който очаквах. Тя не ме съдеше. В погледа й долавях по-скоро някакво подобие на глад. Това, съчетано с факта, че под палтото си носеше безкрайно ефирна фланелка, ме разфокусираше доста сериозно.