— Така си беше — съгласих се. — Ами ти? Как научи за вълците?
В очите на Изабел за секунда проблесна нещо, прекалено бързо, за да определя какво беше точно. Изглеждаше крехка, нежна и млада без грим и нещо в този проблясък ме накара да се почувствам зле, задето съм задал подобен въпрос.
После се запитах защо изобщо се чувствам зле заради момиче, което почти не познавах.
— Гаджето на Сам ми е приятелка — отговори тя. Бях доста опитен в лъжите или най-малкото в съобщаването на половинчати истини и можех да ги разпозная безпогрешно. След като тя не ме бе срязала заради казаната от мен преди малко половинчата истина, реших да върна услугата.
— Ясно. Сам. Разкажи ми за него.
— Вече ти казах, че той е бил нещо като син на Бек и сега поема нещата. Какво повече искаш да знаеш? Не е като да съм му гадже, за да го познавам особено добре. — Въпреки острите думи, долових в начина, по който ги произнесе, възхищение. Тя го харесваше. Самият аз все още не знаех какво да мисля за него. Споделих това, което ми се бе сторило странно от самото начало:
— Навън е студено. А той е човек.
— Е, и?
— Ами Бек ми обясни, че това е много трудно постижимо, ако не и напълно невъзможно.
Изабел се замисли над нещо — виждах в очите й тихата битка, която водеше сама със себе си — после сви рамене и каза:
— Той е излекуван. Разболя се преднамерено, вдигна много висока температура и това го излекува.
Това беше ключът към някаква мистерия, свързана с Изабел. Долових нещо странно в гласа й, но не можех да определя какво точно.
— Мислех, че Бек иска от нас, новите вълци, да се грижим за глутницата, защото вече не са останали много, които да си връщат човешкия облик — казах и честно казано, почувствах облекчение. Не желаех да поемам отговорност за нищо; исках просто да потъна сред мрака във вълчата си кожа. — Защо не е излекувал всички?
— Бек не знаеше, че Сам е излекуван. Ако знаеше, никога не би създал още вълци. Освен това лечението не е ефективно за всички — сега гласът на Изабел беше далечен, сякаш вече не бях част от разговора и тя говореше сама на себе си.
— Това е чудесно, защото не искам да бъда излекуван — отбелязах небрежно.
Тя ме погледна и когато проговори, гласът й бе натежал от презрение:
— Да, чудесно е.
Всичко отново ми се изплъзваше. В края на краищата тя щеше да прозре истината за мен, независимо от това какво казвах. Щеше да види, че когато махнеш НАРКОТИКА, аз бях просто Коул Сейнт Клеър и вътре в мен нямаше абсолютно нищо.
Почувствах как познатата празнота ме изпълва, сякаш душата ми се разлагаше.
Имах нужда да се надрусам. Имах нужда да усетя как някоя игла влиза под кожата ми или как поредното хапче се разтваря под езика ми.
Не. Това, от което имах нужда, бе отново да бъда вълк.
— Не те ли е страх? — попита внезапно Изабел и аз отворих очи. Така и не бях осъзнал, че съм ги затворил. Погледът й беше напрегнат.
— От какво?
— От това, че ще изгубиш себе си.
Този път й казах истината:
— Точно на това се надявам.
Не знаех какво да отговоря. Не очаквах да прояви подобна откровеност. Нямах идея как ще продължи всичко, защото самата аз не бях готова да върна услугата.
Той вдигна ръката си, от която се стичаше вода. Върховете на пръстите му бяха леко сбръчкани.
— Ще провериш ли дали сме се справили с измръзването? — попита той.
Нещо в стомаха ми се преобърна, когато взех ръката му в своята и прокарах пръсти по дланта му и нагоре. Очите му бяха притворени и щом приключих с огледа, той отдръпна ръката си и седна, разплисквайки водата около себе си. Облегна се на ръба на ваната и леко се повдигна, заставайки лице в лице с мен. Знаех, че ще се целунем отново, и също така знаех, че не бива, защото той вече беше достигнал дъното и самата аз пропадах устремно след него, но не можех да се сдържа. Копнеех за докосването на устните му.
Те имаха вкус на вълк и на сол, а когато постави ръка на шията ми, за да ме придърпа по-близо, няколко капки топла вода се стекоха в деколтето, между гърдите ми.
— Ох — възкликна той, отдръпвайки устни от моите. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато сведе очи към рамото си, в което неволно бях забила нокти. Сладката болка от целувката все още ме изпълваше и този път явно и той изпитваше нещо подобно, защото когато плъзна ръка надолу по шията ми, спирайки се малко преди да достигне деколтето на фланелката, почувствах желание в натиска на пръстите му.