— Какво ще правим сега? — попитах.
— Ще си намерим легло — предложи той.
— Няма да спя с теб — отсякох. Замайването от целувката беше започнало да отминава и се чувствах така, сякаш го срещам за първи път. Защо го бях оставила да ми влезе под кожата? Какво ми ставаше? Изправих се, взех палтото си и го облякох. Внезапно се притесних ужасно от това, че Сам ще разбере за целувката ни.
— Май за пореден път съм определен като човек, който се целува зле — каза Коул.
— Трябва да се прибирам — натъртих аз. — Утре… всъщност днес съм на училище. Трябва да съм си вкъщи, преди баща ми да е станал за работа.
— Значи все пак се целувам зле.
— Просто ми благодари за това, че ти спасихме пръстите — казах с ръка върху бравата. — И нека да забравим за цялата история.
Логиката подсказваше, че Коул трябваше да ме гледа така, все едно съм напълно откачила, но той просто ме гледаше. Сякаш всъщност не смяташе, че съм го отрязала.
— Благодаря ти от името на моите пръсти — усмихна се.
Затворих вратата на банята зад себе си и напуснах къщата, без да се обадя на Сам. На път за колата си спомних как Коул ми бе казал, че се надява да изгуби себе си. Почувствах се по-добре от това, че беше отчаян.
Седемнайсета глава
Коул
Събудих се като човек сред усуканите чаршафи, които миришеха на вълк.
След като Изабел си беше тръгнала предишната нощ, Сам ме бе превел покрай купчина от спално бельо, което очевидно току — що е било смъкнато от леглото, и ми каза да се настанявам в някаква стая на долния етаж. Въпросната стая беше толкова покъртително жълта, сякаш самото слънце бе повърнало върху стените, а след това си беше избърсало устата с бледожълтия гардероб и пердетата. Най-важен в случая обаче бе фактът, че насред стаята имаше легло, а това беше всичко, което имаше значение.
— Лека нощ — каза ми Сам с глас, от който лъхаше студенина, но не и враждебност.
Не отвърнах нищо. Вече се намирах между завивките, мъртъв за околния свят, и сънувах чернотата на нищото.
Сега, докато примигвах, докоснат от светлината на късната утрин, зарязах леглото си неоправено и се затътрих към хола, който изглеждаше доста по-различно на светло. Червеното, в което бе издържан, светеше ярко под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца зад мен. Изглеждаше уютно. Най-малкото, нямаше нищо общо с хладното готическо съвършенство в дома на Изабел.
По всичките шкафове в кухнята бяха окачени снимки в пълен безпорядък от фотографска хартия, кабарчета и ухилени лица. Веднага открих Бек на дузина от тях, както и Сам във всичките етапи от съзряването му. Изабел я нямаше.
Повечето от лицата изглеждаха щастливи и спокойни, все едно бяха успели да извлекат максимума от странния си живот. Имаше снимки с барбекю, гребане в канута или свирене на китари, но беше очевидно, че всички бяха направени или в тази къща, или в непосредствена близост до Мърси Фолс. Имах усещането, че тези застинали изображения по шкафовете ми нашепват две неща: ние сме едно семейство и ти си затворник тук.
Ти сам избра тази съдба, напомних си аз. Истината беше, че не бях мислил много по този въпрос в промеждутъците от време, когато не бях вълк.
— Как са ти пръстите?
Мускулите ми се стегнаха за секунда, преди да разпозная гласа на Сам. Обърнах се и го видях да стои в края на широкия коридор към кухнята с чаша чай в ръка. Идващата зад него светлина озаряваше раменете му. Погледът му бе мрачен, отчасти понеже очевидно не бе спал добре, и отчасти защото не бе сигурен какво да мисли за мен.
Бях обзет от странно и изненадващо освобождаващо усещане, задето някой не гледаше на мен в светлината на славата или красотата ми.
В отговор на въпроса му вдигнах ръце във въздуха и раздвижих пръсти в жест, който май излъчваше повече надменност, отколкото имах намерение да вложа в него.
Тревожните жълти очи на Сам, с които така и не бях успял да свикна, продължиха да ме наблюдават с изражение, което предполагаше, че дълбоко в душата му се води някаква битка. Най-накрая произнесе с равен глас:
— Има зърнена закуска, яйца и мляко.