— Днес ще идва още стока — каза ми Карин, собственичката на книжарницата, докато излизаше от задната стаичка. — Когато пристигне човекът от Ю Пи Ес. Ето, вземи.
Обърнах се и видях, че ми подава стиропорена чашка.
— Какво е това? — попитах.
— Чудесен въпрос на съвестен служител — усмихна се тя. — Зелен чай. Пиеш такъв, нали?
Кимнах с благодарност. Бях харесал Карин още при първата ни среща. Беше на около петдесет, а късата й къдрава коса бе напълно побеляла, но лицето и най-вече очите й бяха запазили младежкото си излъчване под все още черните й вежди. Тя криеше стоманената си същност зад мила усмивка, но най-добрите черти от характера й бяха извадени на повърхността, видими за всички. Харесваше ми да вярвам, че ме беше наела, защото при мен нещата стояха по същия начин.
— Благодаря — казах, след като отпих. Хлъзгането на горещата течност по гърлото ми надолу към стомаха ми напомни, че все още не съм ял нищо. Бях свикнал да хапвам зърнена закуска в компанията на Грейс. Показах на Катрин списъка, който бях направил, за да види докъде съм стигнал.
— Чудесно. Откри ли нещо интересно?
Посочих към купчината книги на пода зад мен. Бях открил, че са поставени на грешни места.
— Страхотно. — Тя повдигна капачето на своята чаша с кафе и издуха парата, издигаща се от нея. След това отново погледна към мен. — Вълнуваш ли се за неделята?
Нямах представа за какво говори и бях сигурен, че това се е изписало върху лицето ми. Изчаках мозъка си да ми предостави верния отговор и след като той не го стори, повторих с въпросителна интонация:
— Неделята?
— Студиото — напомни ми тя. — С Грейс.
— Вие знаете за това?
Без да оставя чашата си, Карин несръчно повдигна част от поставените на грешни места книги и каза:
— Тя ми се обади, за да е сигурна, че този ден няма да бъдеш на работа.
Разбира се, че го беше направила. Грейс не би организирала нещо за мен, без да е сигурна, че всичко ще протече по план. Усетих силен спазъм нейде из стомаха си; тя ми липсваше толкова отчайващо много, че това ми причиняваше физическа болка.
— Не знам дали ще ходим. — Поколебах се за момент, когато Карин повдигна вежда в очакване да кажа нещо повече. И аз й разказах всичко онова, което не бях споделил с Изабел снощи, защото Карин щеше да ме разбере и да изпита съчувствие, докато на Изабел нямаше да й пука.
— Родителите й ме откриха в стаята й през нощта. — Усетих, че бузите ми горят. — Тя беше болна и пищеше, а те дойдоха, за да видят какво става, и ме изгониха. Не знам как е тя. Не знам дали ще ми позволят да я видя отново.
Карин не отвърна веднага. Това бе едно от нещата, които много харесвах в нея. Не изстрелваше автоматично някаква фраза от сорта на „всичко ще бъде наред“, докато не бе сигурна кой точно е правилният отговор.
— Сам, защо не ми каза, че днес не можеш да дойдеш на работа? Щях да те разбера, ако ме беше помолил за отпуска.
Вдигнах безпомощно рамене:
— Инвентаризация.
— Инвентаризацията можеше да почака. Правим я в момента, просто защото е март месец, навън е кучешки студ и нямаме клиенти. — Тя замълча за няколко секунди, отпивайки от кафето си, след което сбърчи нос. — Първо на първо, те не могат да ви забранят да се срещате. На практика вие сте възрастни хора, пък и те би трябвало да разбират, че в момента Грейс се чувства не по-малко зле от теб. Второ, тя най-вероятно просто е лепнала някой грип. Какво й беше?
— Имаше много висока температура — отвърнах, изненадан от това колко тих бе гласът ми.
Карин ме изгледа внимателно:
— Знам, че си притеснен, но много хора вдигат температура, Сам.
— Бях болен от менингит. Бактериален менингит. — Никога досега не го бях произнасял на глас и усещането беше почти катарзисно, сякаш това да споделя страховете си, че болестта на Грейс може би бе нещо повече от обикновена настинка, ги правеше малко по-поносими.
— Преди колко време?
Завъртях датите в главата си, припомняйки си последния празник.
— По Коледа.
— О, със сигурност вече не си заразен. Не мисля, че менингитът е нещо, което можеш да прихванеш месеци по-късно. Как е тя днес?