— Тази сутрин мобилният й се включваше директно на гласова поща — казах, опитвайки се да не прозвуча толкова отчаян, колкото се чувствах. — Техните наистина бяха побеснели снощи. Може би са й взели телефона.
Карин се намръщи:
— Ще им мине. Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка.
Тя все още крепеше с една ръка купчината с книги, опитвайки се да балансира така, че да не паднат, и аз оставих зеления си чай, за да ги взема от нея.
— Аз мога да видя нещата от тяхната гледна точка. Точно в това е проблемът. — Отидох до секцията с биографичната литература и сложих на рафта томче с биографията на принцеса Даяна. — Ако бях на тяхно място, бих бил наистина разгневен. Те си мислят, че съм някакво гадно копеле, което успешно си е проправило път до гащичките на дъщеря им и съвсем скоро ще я зареже, защото вече не му е интересна.
Тя се разсмя.
— Извинявай. Знам, че на теб не ти е смешно.
Тонът ми беше доста по-мрачен, отколкото възнамерявах:
— Убеден съм, че някой ден тези спомени ще ми бъдат извънредно забавни. Когато вече сме женени и ни се налага да виждаме родителите й само по Коледа.
— Нали знаеш, че повечето момчета на твоята възраст не биха казали нещо подобно? — попита Карин. Тя взе инвентарния списък и отиде зад щанда, където остави кафето си до касата.
— Знаеш ли как накарах Джери да ми предложи брак? С помощта на електрошоков пистолет, известно количество алкохол и телевизионната мрежа на „Хоум Шопинг“. — Тя ме погледна в очакване да се засмея на репликата й. — Какво мисли Джофри по въпроса?
Отне ми известно време, за да схвана, че тя говори за Бек. Не можех да си спомня последния път, когато някой бе произнесъл малкото му име. Осъзнаването на факта, че ще ми се наложи да я излъжа, се стовари върху мен няколко секунди по-късно.
— Той все още не знае. В момента е извън града — изстрелях ужасно бързо в опит да се отърва от лъжата. Обърнах се към най-близкия рафт, за да не може Карин да види изражението ми.
— О, да. Съвсем бях забравила, че има клиенти във Флорида — каза тя и аз примигнах, удивен от хитрото оправдание на Бек. — Между другото, Сам, планирам да отворя книжарница във Флорида за през зимата. Мисля, че Джофри е прав. В Минесота бизнесът просто не върви през март.
Нямах представа каква точно история беше разказал Бек, за да убеди Карин, че работи във Флорида през зимата, но бях доста впечатлен, защото работодателката ми определено не беше лековерна. Всъщност беше логично да я излъже по някакъв начин, след като бе прекарвал толкова много време тук, първо като клиент, а после, когато започнах работа и преди да взема шофьорска книжка, като мой шофьор. Нямаше как Карин да не забележи дългите му отсъствия през зимата. Бях дори по-впечатлен обаче от лекотата, с която тя използваше малкото му име. Беше го познавала достатъчно добре, за да може да произнася „Джофри“ така непринудено, но не и толкова, че да знае как всички хора, които го обичаха, се обръщаха към него с фамилията му.
Осъзнах, че съм мълчал твърде дълго, а Карин продължава да ме наблюдава.
— Идваше ли често тук? — попитах. — Без мен?
Зад щанда тя кимна.
— Достатъчно често. Купуваше много биографии. — Тя замълча, обмисляйки думите си. Беше ми казвала, че можеш да направиш пълен психологически портрет на някого, като наблюдаваш какви книги чете. Чудех се какво й бе разкрила любовта на Бек към биографичната литература — вкъщи имаше рафтове и рафтове, заети от нея — за него като личност. Карин продължи. — Помня последното нещо, което си купи, защото не беше биография и това ме изненада. Беше тефтерче.
Намръщих се. Не бях виждал нищо такова.
— Едно от онези, в които има достатъчно място, за да си водиш записки. Каза, че иска да записва мислите си за времето, когато вече не би могъл да си ги спомни.
Отново се наложи да извърна лице към рафтовете, защото очите ми внезапно се бяха налели със сълзи. Опитах да се съсредоточа върху заглавията пред мен, да се върна назад от емоционалния ръб, на който се бях изправил, преди да пропадна необратимо в бездната на изгарящата мъка. Докоснах едно от гръбчетата с пръсти, докато думите по него се размиваха, ставаха ясни и после отново се размиваха.
— Да не би с него да се случило нещо, Сам? — попита Карин внимателно.
Сведох очи към пода, загледан в дъските на стария дървен паркет, които се бяха изкривили леко в основата на рафтовете. Усещах, че губя контрол, че думите се надигат в мен, готови да се излеят навън, независимо от последствията. Затова не казах нищо. Не мислех за пустите стаи в къщата на Бек. Не мислех за това, че вече аз бях този, който купуваше мляко и консервирана храна за колибата на глутницата. Не мислех за Бек, затворен завинаги във вълчето си тяло, наблюдаващ ме измежду дърветата, неспособен да си спомни нищо, неспособен да разсъждава като човек. Не мислех за това как през това лято нямаше да има нищо… никого… когото да очаквам.