Гледах малката черна цепнатина между дъските в краката си. Самотна и черна сред златистото дърво.
Исках Грейс да е тук.
— Съжалявам — промълви Карин. — Не исках да… не исках да се бъркам в неща, които не са моя работа.
Стана ми се зле, задето я бях накарал да се почувства неловко.
— Знам, че не сте искали. Не сте го и сторили. Просто… — притиснах пръсти към челото си в епицентъра на моето призрачно главоболие. — Той е болен… Неизлечимо болен. — Произнесох думите бавно, болезнена комбинация от истина и лъжа.
— О, Сам. Толкова съжалявам. Той в къщата ли е?
Без да се обръщам, поклатих глава.
— Ето защо разболяването на Грейс те притеснява толкова много — предположи тя.
Затворих очи. В мрака се почувствах замаян и объркан, сякаш вече не знаех къде точно се намира земята. Бях разкъсван между желанието да си излея душата и необходимостта да опазя страховете си, да ги удържа под контрол, като ги стая в себе си. Думите обаче се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги обмисля:
— Не мога да изгубя и двамата. Знам… знам точно колко съм силен и аз… аз… не съм чак толкова силен.
Карин въздъхна:
— Обърни се, Сам.
Обърнах се с нежелание и я видях да държи в ръка инвентарния списък. Посочи с химикалката си инициалите СР, изписани в долния край на листа.
— Виждаш ли тези инициали тук? Поставила съм ги, за да ти кажа да се прибереш у дома. Или да отидеш някъде другаде. Някъде, където да си прочистиш главата.
Думите ми прозвучаха като шепот:
— Благодаря ви.
Тя разроши косата ми, когато отидох до тезгяха, за да си взема китарата и книгата, която четях.
— Сам — каза ми, докато минавах покрай нея, — мисля си, че си много по-силен, отколкото предполагаш.
Насилих се да се усмихна, но тази фалшива усмивка не успя да оцелее за времето, което ми беше нужно, за да стигна до задната врата.
Отворих я… и налетях на Рейчъл. Благодарение на невероятно съчетание от късмет и ловкост успях да не излея цялата си чаша със зелен чай върху глупавия й шал. Тя се отдръпна от пътя ми доста след като опасността от горещи течности беше отминала и ме изгледа накриво.
— Момчето трябва да внимава къде ходи — отбеляза тя.
— Рейчъл не трябва да се промъква около врати, които очевидно са само за персонала — отвърнах аз.
— Грейс ми каза да вляза оттук — запротестира тя. Когато я погледнах с недоумение, обясни. — Моите естествени умения не се разпростират над териториите на тайнственото изкуство, известно като успоредно паркиране, така че Грейс ми каза да спра зад магазина, където има достатъчно място, и че никой не би имал нищо против, ако вляза през задната врата. Очевидно се е объркала, защото ти се опита да ме посрещнеш като атакуваща вражеска армия, заливайки ме с врящо олио и…
— Рейчъл — прекъснах я. — Кога си говорила с Грейс?
— За последно ли? Ами преди около две секунди. — Тя отстъпи крачка назад, осигурявайки ми пространството, необходимо, за да изляза най-сетне от книжарничката и да затворя вратата след себе си.
Почувствах такова облекчение, че почти се разсмях. Внезапно изтощените ми дробове отново се оказаха способни да вдишат студения въздух, околният свят възвърна цветовете си и аз усетих как леденият вятър настоятелно се опитва да се вмъкне под яката на ризата ми.
Мислех, че никога няма да я видя отново.
Сега, когато знаех, че тя е достатъчно добре, за да разговаря с Рейчъл, тези мисли ми се сториха излишно мелодраматични и не можех да си представя как нещо подобно изобщо ми бе хрумнало.
— Страшен студ е — споделих очевидното и махнах с ръка към фолксвагена си. — Нещо против?
— Нищичко — каза Рейчъл и ме изчака, докато й отключа вратата, за да влезе. Запалих двигателя, увеличих парното докрай и задържах ръце над струите топъл въздух, докато страхът от студа, който вече не можеше да ми навреди, най-сетне ме напусна. Рейчъл беше успяла да изпълни цялото купе с някаква много сладка и крайно изкуствена миризма, която най-вероятно трябваше да мине за аромат на ягода. Беше присвила обутите си в чорапогащи крака под седалката, за да освободи място пред себе си за своята огромна раница.