— Добре. Говори — настоях. — Разкажи ми за Грейс. Добре ли е тя?
— Аха. Снощи е била в болницата, но вече си е у дома. Не са я оставили там дори за през нощта. Имала е треска и висока температура, така че са я натъпкали с тиленол и треската и високата температура са си плюли на петите. Каза ми, че се чувства добре. — Рейчъл сви рамене. — От мен се очаква да й занеса домашната работа. Затова съм помъкнала половин тон неща. Тя изрита препълнената си раница. — Също така трябва да ти предам това. — Тя ми подаде розов телефон със залепен върху задния му панел стикер с усмихнато личице.
— Това твоят телефон ли е? — попитах.
— Моят е. Каза, че обажданията от твоя се пренасочват директно към гласовата поща.
Този път вече се разсмях облекчено:
— Ами нейният?
— Баща й го е взел. Не мога да повярвам, че са ви хванали. Какво сте си мислили изобщо бе, хора? Можехте да си умрете на място дори и само от унижение!
Хвърлих й поглед, наситен с толкова тъга, колкото беше физически възможно. Сега, когато бях научил, че Грейс е жива и здрава, вече можех да си позволя малко меланхоличен хумор за моя сметка.
— Бедничкото момче — каза Рейчъл и ме потупа по рамото. — Не се тревожи. Няма да ти се сърдят вечно. Дай им няколко дни и те отново ще забравят, че изобщо имат дъщеря. Ето. Звънни й. Вече й е позволено да приема обаждания.
Взех апарата от ръката й, изпълнен с благодарност, и тръгнах да набирам номера на Грейс.
— Просто натисни двойката за бързо набиране — посъветва ме Рейчъл.
След няколко секунди чух глас в слушалката:
— Здрасти, Рейч.
— Аз съм — казах.
Не знаех какви точно бяха чувствата, които ме изпълниха, когато чух гласа на Сам вместо този на Рейчъл. Просто знаех, че са достатъчно силни, за да слеят две издишвания в едно, което да напусне полуотворените ми устни. Преглътнах неопределената емоция в опит да накарам гласните си струни да ми се подчинят.
— Сам…
Чух въздишката му, която събуди в мен отчаяното желание да зърна и лицето му.
— Рейчъл каза ли ти? Добре съм. Имах треска. Вече съм си у дома.
— Мога ли да дойда? — Гласът му прозвуча странно.
Придърпах юргана, с който бях завита, по-нагоре и усетих как се изнервям, защото не е добре изпънат така, както исках. Положих усилия, за да потисна зародилия се по-рано, когато разговарях с татко, гняв.
— Наказана съм. Не ми с позволено да дойда в студиото тази неделя. — В слушалката ми тегнеше мъртвешка тишина. Можех да си представя изражението на Сам и това ме изпълни с болка. В мен се бе натрупала толкова много мъка, че вече не знаех как да се боря с нея.
— Там ли си още? — почти проплаках.
В гласа на Сам долових смелост, която ме нарани дори повече от мълчанието му:
— Мога да сменя датата.
— О, не — отсякох категорично. Гневът ми се разгоря отново, усещах пламъците му в собствения си глас. — Ще дойда до студиото в неделя. Не ме интересува дали ще се наложи да ги моля. Не ме интересува дали ще трябва да се измъкна тайно. Сам, толкова съм бясна, че не знам какво да правя. Искам да избягам още в този момент. Не желая повече да бъда в една и съща къща с тях. Сериозно, разубеди ме. Кажи ми, че не мога да дойда и да живея с теб. Кажи ми, че не ме искаш при себе си.
— Знаеш, че никога не бих ти казал такова нещо — промълви той нежно. — Знаеш, че не бих те спрял.
Погледнах към затворената врата на спалнята си. Майка ми… моят тъмничар… беше нейде от другата й страна. Стомахът ми се сви. Не исках да бъда тук.
— Тогава защо да не дойда? — гласът ми прозвуча агресивно.
Сам замълча за момент. Най-накрая каза тихо:
— Защото знаеш, че не искаш нещата да свършат по този начин. Знаеш, че бих искал да си с мен повече от всичко на света и че ще бъдем заедно някой ден. Но това не е начинът, по който трябва да започне съвместният ни живот.
Незнайно защо тези думи накараха очите ми да се напълнят със сълзи. Изненадана ги избърсах ядно с юмрук. Не знаех какво да кажа. Бях свикнала в тази връзка аз да бъда практичната, а Сам — емоционалният. Чувствах се самотна в гнева си.
— Тревожех се за теб — каза Сам.
Аз също се тревожех за себе си, помислих си, но вместо това произнесох:
— Добре съм. Наистина бих искала да бъда извън града с теб. Ще ми се вече да е неделя.