Видях, че Джеръми е застанал до него. Най-вероятно звукът от удара му бе подсказал, че това не е просто една от обичайните ни разправии.
— Не стой така! — изкрещя Виктор и ме удари отново, директно в брадичката. Този път се олюлях и трябваше да положа известни усилия, за да остана изправен. — Удари ме, лайно такова! Удари ме!
— Момчета… — промърмори Джеръми, без да помръдва от мястото си.
Виктор заби рамо в гърдите ми и директният удар на деветдесет килограма дълго потискан гняв най-сетне успя да ме събори на земята. Някакво парче асфалт се вряза неприятно в гърба ми.
— Ти си просто загуба на пространство. Животът за теб не е нищо повече от възможност да напомпаш и без това гигантското си его, привилегирован копелдак такъв! — крещеше Виктор, докато ме риташе.
— Стига толкова — обади се отново Джеръми, който ни наблюдаваше, кръстосал ръце пред гърдите си.
— Искам… да… ти… избия… тази… усмивка… от… лицето! — ръмжеше Виктор между ритниците. Вече беше останал без дъх и най-накрая, когато се засили за поредния си шут в ребрата ми, загуби равновесие и се стовари по гръб на земята до мен.
Наблюдавах сиво — белия правоъгълник на небето над нас, ограден от тъмните силуети на сградите, и усещах как от носа ми тече кръв. Спомних си за Анджи, която бе останала у дома, и за начина, по който ме гледаше, когато каза, че би предпочела да си остане сама. Прииска ми се да беше тук, за да гледа как Виктор ме спуква от бой.
Над мен Джеръми бе извадил телефона си и ни снимаше как лежим върху асфалта на някакъв град, чието име дори не можех да си спомня.
Три седмици по-късно снимката, на която скачах през парапета, а Джеръми и Виктор ме наблюдаваха изумено, вече бе по всички вестникарски сергии, превърнала се в корица на онова списание. Лицето ми беше навсякъде. Никой нямаше да ме забрави скоро. Аз бях навсякъде.
По-късно същия следобед лежах на пода в къщата на Бек, а трансформацията се надигаше все по-настоятелно в мен, карайки ме да осъзная, че гаденето по-рано не беше нищо в сравнение с това, което ми се случваше в момента. Усещах как вътрешностите ми буквално се разкъсват. Добрах се отново до задната врата, отворих я и застанах на прага, загледан в зелената трева. Навън беше изненадващо топло, а облаците се бяха разсеяли, но хладният полъх бързо ми напомни, че все още е март. Този път вятърът прониза човешкото ми тяло, докосвайки вълка вътре в мен. Усетих как кожата ми настръхва. Прекрачих прага, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако отидех бързо до колибата, за да съблека дрехите си там. Така щеше да ми е по-лесно да си ги прибера по-късно. Следващият полъх ме накара да се превия на две, а спазмите се усилиха. Нямаше да се добера до колибата.
Стомахът ми стенеше и се извиваше, приклекнах и зачаках.
Също както преди обаче, трансформацията не дойде веднага. След като вече бях прекарал като човек повече от ден, тялото ми явно не беше сигурно коя е правилната му форма и изглежда не желаеше да се предаде толкова лесно.
Хайде бе, трансформирай се, помислих, когато вятърът ме накара да затреперя неудържимо. Чувствах стомаха си като малък вулкан, който се кани да изригне. Опитах да си напомня, че това бе просто нормална реакция към процеса на трансформация и всъщност не се налагаше да повръщам. Просто трябваше да устоя на този порив и всичко щеше да бъде наред.
Притиснах ръце към хладния бетон, молейки се на вятъра най-сетне да ме превърне във вълк. Сякаш от нищото в мислите ми изплува телефонният номер на Анджи и бях обзет от безразсъдното желание да й се обадя, за да чуя гласа й, който казва „Ало“, преди да затворя. Чудех се какво ли си мислеше Виктор за мен след всичко, което се бе случило.
Гърдите ме боляха.
Извади ме от това тяло. Разкарай ме по-далеч от Коул, помислих си.
Но това беше просто поредното нещо, над което нямах контрол.
Двайсет и първа глава
Грейс
Същата нощ леглото ми не беше по-различно, като се изключи липсата на Сам в него. Нямаше нищо необичайно в позата, която бях заела. Завивките не бяха по-големи без Сам. Не бях по-малко уморена само защото не чувах тихото му дихание в мрака. Не можех да видя, че силуетът му до мен липсва. Възглавницата все още носеше неговия аромат, сякаш просто бе станал, за да си вземе някоя книга, и беше забравил да се върне.
Но всъщност нищо не беше същото.