Стомахът ме болеше, но това беше просто отзвук от болката, която ме бе пронизвала предишната нощ. Притиснах лице към възглавницата, опитвайки се да не мисля за онези нощи, когато смятах, че си е отишъл завинаги. Представих си го как стои самичък в къщата на Бек и се пресегнах, за да взема телефона си. Въпреки това не набрах номера му, защото (колкото и глупаво да беше) всичко, за което можех да мисля, бе как лежахме заедно, докато той трепери неудържимо и ми казва: „Може би трябва да преосмислям начина си на живот“. После си помислих за това как ми бе казал, че трябва да остана тук, че не бива да се поддавам на импулса си да се пренеса в къщата на Бек, за да живеем заедно.
Може би той беше щастлив, че най-сетне имаше оправдание да остане сам. Може би не беше. Нямаше как да знам. Чувствах се гадно, гадно, гадно по някакъв нов и ужасен начин, който дори не можех да опиша. Искаше ми се да плача и се чувствах като пълна глупачка заради това.
Оставих телефона обратно на нощното шкафче, зарових нос във възглавницата му и най-сетне успях да заспя.
Аз бях отворена рана.
Не можех да си намеря място и обикалях из празните стаи на къщата, обзет от желание да й се обадя и същевременно притеснен да не й създам неприятности, уплашен от нещо безименно и огромно. Крачих, докато не се изтощих, след което се качих в стаята си на горния етаж. Без да паля лампите, отидох до леглото си и легнах на една страна. Протегнах ръка встрани и усетих как сърцето ми се свива, защото Грейс не беше под нея, за да я прегърна.
Мислите бушуваха в главата ми. Не можех да заспя. Умът ми непрекъснато се връщаше в реалността, към празното легло, и оформяше думи, докато пръстите ми търсеха правилните акорди върху въображаемата китара, която държаха.
Аз съм уравнение, чийто отговор знае единствено тя. / Моите хикс и игрек за решение копнеят. / Разделен съм погрешно, аз съм сам, тя — сама, / и умножавам дните без нея.
Докато безкрайната нощ се изнизваше бавно, а безчислените минути се трупаха върху мен, погребвайки ме под себе си, чух воя на вълците и главата ми започна да тупти. Една от онези тъпи, разпростиращи се бавно болки, които ми бяха останали като наследство от менингита. Лежах сам в празната къща и чух как вълчият вой се извисява в синхрон със засилващата се болка.
Бях рискувал всичко и единственото, което получих, бяха празните ми обятия.
Двайсет и втора глава
Грейс
— Излизам да се разходя — заявих на мама.
Нито един друг ден в живота ми не бе преминавал толкова мъчително бавно, колкото тази събота. Някога, когато бях по-малка, бих била истински щастлива от възможността да прекарам цял един ден с мама вкъщи. Сега бях неспокойна и изнервена, все едно това не беше домът ми, а бях просто нежелан гост тук. Тя не ме спираше по никакъв начин да правя каквото си искам, но от друга страна, аз не исках да правя нищо, докато тя беше наоколо.
В момента мама бе приседнала елегантно в края на канапето и четеше една от книгите, които Сам беше оставил. Когато чу гласа ми, главата й бързо се завъртя към мен, а цялото й тяло се напрегна:
— Къде излизаш?
— Да се разходя — повторих, борейки се с изкушението да измъкна книгата на Сам от ръцете й. — Отегчена съм до полуда. Бих искала да си поговоря със Сам, но вие не ми разрешавате, така че трябва да направя нещо, преди да започна да хвърлям предмети наоколо като обезумяло шимпанзе.
Истината беше, че след като нямах нищо за учене и най-вече — след като Сам не бе тук, предпочитах да изляза навън. Всъщност това бях правила винаги през летата, преди да срещна Сам — отивах на люлката в задния двор с книга в ръка и чаках звуците на гората да запълнят празнината в мен.
— Ако планираш да се държиш като шимпанзе, искам да знаеш, че нямам намерение да ти чистя стаята — предупреди ме мама. — Освен това не можеш да излизаш навън. Изписаха те от болницата едва преди две нощи.
— Но треската ми вече я няма — настоях. Зад майка си виждах тъмносинята синева на небето, към което близките дървета бяха протегнали клоните си с копнеж. Цялото ми същество жадуваше да изляза навън, да вдишам с пълни гърди аромата на идващата пролет. Затворена между стените на хола, се чувствах непълноценна, сивкава, няма. — Освен това витамин D върши страхотна работа за болни хора като мен. Няма да се бавя.
Когато тя не каза нищо, отидох до антрето и си нахлузих обувките. Докато го правех, тишината бе надвиснала над нас, а в нея бяха стаени повече истини за случилото се през онази нощ, отколкото в няколкото думи, които си бяхме разменили.