Мама явно се бе почувствала некомфортно, защото се обади:
— Грейс, мисля, че трябва да поговорим. Относно… — тя се поколеба — … теб и Сам.
— О, хайде да не отваряме тази тема, става ли? — гласът ми показваше колко бях ентусиазирана от идеята да водим подобен диалог.
— Аз също нямам желание — каза тя, затваряйки книгата, без дори да погледне номера на страницата. Това ми напомни как Сам винаги проверяваше докъде е стигнал или мушваше пръст между страниците, преди да вдигне глава, за да ми обърне внимание. Мама продължи. — Въпреки това обаче се налага да проведем този разговор, а ако говориш с мен, ще кажа на баща ти, че си го направила, и няма да ти се налага да говориш с него по темата.
Честно казано, не виждах причина да разговарям, с когото и да е от тях двамата. Досега не им беше пукало какво правех с живота си или къде бях, докато тях ги нямаше, а след година вече щях да бъда в колеж или най-малкото — да съм се махнала от тази къща. Обмислих варианта просто да изляза и да затръшна вратата зад гърба си, но вместо това кръстосах ръце и се обърнах към нея с очаквателен поглед.
Мама пристъпи директно към темата:
— Използвахте ли предпазни средства?
Изчервих се:
— Мамо!
Тя обаче не се отказа:
— Е, използвахте ли?
— Да. Но това не е най-важното.
Мама повдигна вежда:
— Така ли? И кое е най-важното в такъв случай?
— Искам да кажа, че той не е просто някакво момче, с което спя, това е… — Опитах се отчаяно да намеря правилните думи, с които да й обясня защо въпросите и тонът и ме караха да се наежа. — Искам да кажа, че той не е просто някакво момче. Ние сме…
Не знаех как да завърша това изречение, докато тя ме гледаше изпитателно, повдигнала скептично вежда. Не знаех как да произнеса пред нея съвсем простички неща, като любов и завинаги и изведнъж бях сполетяна от прозрението, че всъщност изобщо не искам да го правя. Това бяха едни от онези истини, които човек трябваше да си заслужи сам.
— Вие сте какво? Влюбени? — Тонът на мама напълно обезличи тази прекрасна дума, — Ти си на седемнайсет, Грейс. На колко е той? На осемнайсет? От колко време се познавате? Няколко месеца. Виж, никога досега не си имала гадже. Хормоните ти бушуват, също като на всеки друг. Това, че спите заедно, не значи, че се обичате. Става дума просто за похот и страст.
— Ти спиш с татко. Вие двамата влюбени ли сте?
Мама завъртя очи към тавана.
— Ние сме женени.
Защо изобщо си правех труда?
— Целият този разговор ще ни се струва доста глупав, когато след години двамата със Сам дойдем да ви посетим за някой семеен празник — казах с леден тон.
— Е, искрено се надявам да е така — отвърна мама. После се усмихна безгрижно, сякаш просто си бяхме побъбрили. Сякаш се бяхме уговаряли да отидем на някоя танцова забава за майки и дъщери. — Обаче се съмнявам, че изобщо ще го помним. След време Сам вероятно няма да бъде нищо повече от поредната снимка в албума от абитуриентския ти бал. Спомням си каква бях на седемнайсет и повярвай ми, това, което витаеше във въздуха край мен, не беше любов. За мое щастие притежавах достатъчно здрав разум. Иначе като нищо щеше да имаш доста братя и сестри. Спомням си как, когато бях на твоите години…
— Мамо! — прекъснах я. Усещах как лицето ми е пламнало от гняв. — Аз не съм като теб. Всъщност изобщо не съм като теб. Нямаш никаква представа какво се случва в главата ми, за какво точно си мисля, дали съм влюбена в Сам и дали той е влюбен в мен. Така че дори не се опитвай да разговаряш с мен за тези неща. Дори не… Уф! Знаеш ли какво? Приключих.
Грабнах отнетия ми телефон, оставен върху кухненския плот, взех си палтото и изхвърчах навън. Плъзнах задната врата зад гърба си и тръгнах по верандата, без дори да поглеждам назад. Би трябвало да се чувствам гузна от начина, по който се бях отнесла с мама, но не изпитвах дори наченки от разкаяние.
Сам ми липсваше толкова неистово, че усещах физическа болка.
Двайсет и трета глава
Сам.
Когато свърших работа в книжарничката и излязох, установих, че денят е зверски горещ, по-зноен дори от вчерашния. Слънцето затопли бузите ми почти моментално, когато паркирах пред къщата на Бек и отворих вратата на колата. Излязох, протегнах ръце във въздуха, толкова високо, колкото можех, и затворих очи. Чувствах се, все едно пропадам. Когато вятърът утихваше, температурата край мен бе същата като тази на тялото ми, сякаш изобщо нямах кожа. Бях се разтворил в нищото, бях призрак.