Този прелестен следобед явно беше убедил птичките, че този път пролетта наистина е дошла и планира да си остане тук завинаги, и те чуруликаха възторжено любовните си песни една на друга в храстите край къщата. В мен също се надигна песен. Раздвижих безмълвно устни, докато римите придобиваха форма.
Спомних си топлите пролетни дни, когато вълчата ми кожа падаше под топлината на слънчевите лъчи, дните, в които бях толкова щастлив, задето бях получил пръстите си обратно.
Струваше ми се ужасно нередно да бъда сам точно сега.
Трябваше отново да проверя колибата. Днес все още не бях виждал Коул, но знаех, че при такова време със сигурност е върнал човешката си форма. Освен това беше достатъчно топло, така че поне един от новите вълци може би вече също се бе трансформирал. Така или иначе, беше по-добре да свърша нещо практично, наместо да обикалям безцелно из къщата в очакване на утрешния ден, чудейки се дали наистина ще отида в студиото и дали Грейс действително ще дойде с мен.
Пък и тя би искала да се оглеждам за Оливия.
Разбрах, че в колибата има някого, още щом се приближих на два-три метра от нея; вратата беше открехната, а отвътре се чуваше звук от движение. Обонянието ми беше далеч по-слабо, отколкото по времето, когато бях вълк, но носът ми ме информира, че който и да се намираше вътре, беше един от нас; мускусният аромат на глутницата беше само частично прикрит от миризмата на човешка пот. Като вълк щях да разпозная без колебание кой точно член на глутницата надушвам. В човешката си форма обаче се чувствах като слепец.
Пристъпих към вратата и почуках три пъти.
— Коул? В приличен вид ли си? — попитах.
— Сам? — гласът на Коул ми прозвуча някак странно. Облекчено? Това беше нетипично за него. Чух дращене на нокти по дъските, последвано от тихо ръмжене. Усетих как косъмчетата на врата ми се изправят.
— Всичко наред ли е? — попитах, докато внимателно отварях вратата. Вътре в колибата направо вонеше на вълк, сякаш стените бяха напоени с тази миризма. Първо забелязах Коул, напълно облечен и застанал край сандъците. Бе притиснал ръка към устните си в жест, който издаваше несигурност. Проследих погледа му към отсрещния ъгъл на колибата и видях там някакво момче, полузавито с яркосиньо одеяло.
— Кой е този? — прошепнах.
Коул свали ръка от устата си и премести очи от фигурата в ъгъла към мен.
— Виктор — каза безизразно.
Когато чу името си, момчето извърна лице към нас. Имаше светлокестенява коса, чиито къдрици се спускаха над бузите му. Моментално си спомних последния път, когато го бях видял. Седеше отзад в тахото на Бек със завързани китки. Устните му беззвучно оформяха думата помощ.
— Познавате ли се? — попитах.
Виктор затвори очи и раменете му потръпнаха, когато каза:
— Аз… почакайте…
Докато успея да мигна, той се отърси от човешката си кожа и миг по-късно пред мен стоеше бледосив вълк с тъмни петна по муцуната. Никога досега не бях виждал толкова бърза трансформация. Не беше напълно лишена от усилие, но стана някак естествено, подобно на змия, която се измъква от кожата си, или пеперуда, разперила криле, за да остави какавидата на предишното си аз зад себе си. Никакво давене. Никаква болка. Нито следа от агонията на всяка друга трансформация, която бях виждал или изживявал лично.
Вълкът тръсна глава, след което погледна нагоре към мен с кафявите очи на Виктор. Започнах да отстъпвам внимателно встрани, за да не препречвам пътя му към изхода, но Коул промърмори:
— Не си прави труда.
В същия момент, сякаш тази реплика беше някакъв таен знак, вълкът приседна тежко върху задните си лапи, а ушите му започнаха да треперят. Той раззина паст и изскимтя жално, след което цялото му тяло започна да се тресе.
Двамата с Коул извърнахме очи едновременно, а животинското скимтене вече бе преминало в стенание, докато Виктор възвръщаше човешката си форма. Просто ей така. Сменяше телата си, сякаш бяха дрехи, които обличаше и събличаше. Все още не можех да осъзная напълно ясно какво съм видял току — що. С периферното си зрение забелязах как Виктор придърпа одеялото си, предполагам не защото му беше студено, а за да прикрие голотата си. После изруга тихичко: