— Дяволите да го вземат.
Погледнах към Коул, чието лице беше напълно безизразно. Вече бях установил, че надява това изражение винаги когато се случваше нещо, към което не беше безразличен.
— Виктор? — казах. — Аз съм Сам. Помниш ли ме?
Той бе приклекнал на пода и се люлееше напред-назад на пети, сякаш се колебаеше дали да седне или да коленичи. Това, съчетано с извивката на устните му, издаваше, че в момента изпитва болка.
— Не знам — отвърна той. — Не мисля. Може би.
Той извърна очи към Коул и видях как Коул трепна едва забележимо.
— Е, аз съм синът на Бек — заявих. Това беше достатъчно близо до истината и спестяваше доста пространни обяснения. — Ще ти помогна, ако мога.
Сам се оправяше с Виктор много по-добре от мен. Аз просто щях да си стоя там и да го зяпам, готов да му отворя вратата, ако някак успееше да задържи вълчата си форма.
— Това беше… Как успяваш да се трансформираш толкова бързо? — попита го Сам.
Виктор се намръщи, местейки поглед от Сам към мен и после отново към Сам. Виждах, че полага усилия, за да не трепери гласът му.
— По лошо е, когато се превръщам от вълк в себе си. Да ставам на вълк е лесно. Прекалено лесно, човече. Продължавам да се трансформирам, въпреки че е топло. Трансформациите зависят от температурите, нали така?
— Това е най-горещият ден до момента — кимна Сам. — Ако се вярва на прогнозите, времето няма да се задържи такова до края на седмицата.
— Божичко — простена Виктор. — Не очаквах, че ще бъде така.
Сам ме погледна, все едно имах нещо общо с цялата работа.
Той се пресегна край мен, за да вземе един сгъваем стол, и седна срещу Виктор. Внезапно ми напомни за Бек. Всичко в него излъчваше интерес, загриженост и искреност — от извивката на раменете до спуснатите му вежди. Не помнех как ме гледаше Сам първия път, когато го бях видял. Не можех да си спомня и първото нещо, което му бях казал.
— За първи път ли се трансформираш обратно? — попита той.
Виктор кимна.
— Поне нямам спомен да се е случвало преди това. — Той ме изгледа мрачно и аз се почувствах едва ли не гузен заради човешкото си тяло. Заради това, че просто си стоях там, не ме болеше и не се превръщах непрекъснато във вълк.
Сам продължи спокойно, сякаш нямаше никакъв проблем, и всичко, което се случваше, беше съвършено нормално:
— Гладен ли си?
— Аз… — започна Виктор. — Почакай. Аз ще…
И отново се озова във вълчата си форма.
По шокираното изражение на Сам и начина, по който притисна показалец към едната си вежда, можех ясно да разбера, че това не беше нормално. Почувствах се малко по-добре, защото вината за цялата тази каша очевидно не беше моя. Вълкът Виктор местеше очи от вратата към мен и Сам, наострил уши и напрегнат.
Докато го гледах, си спомних как седяхме в хотелската си стая, след като бях срещнал Бек, и как му казах: „Готов ли си за следващата ни голяма крачка, Вик?“.
— Коул — обади се Сам, без да отмества поглед от вълка. — Вече колко пъти се случи това? От кога си тук?
Свих рамене, като се постарах жестът ми да бъде максимално нехаен.
— От половин час. През цялото време се трансформира от едната в другата си форма. Това не е нормално, а?
— Не — заяви категорично Сам, без да откъсва очи от вълка, който беше приклекнал и го наблюдаваше. — Не, изобщо не е нормално. Ако му е достатъчно топло, за да се трансформира в човек, би трябвало да е способен да остане в тази форма за по-дълго. Не това… Искам да кажа… — Сам се отдръпна леко, когато вълкът стана на крака, в случай че решеше да се втурне към вратата. Виктор обаче присви уши и започна да трепери отново. И двамата извърнахме очи, докато се трансформираше обратно в човек, и го изчакахме да се прикрие с одеялото.
Виктор простена тихо и притисна длан към челото си.
Сам го погледна отново.
— Боли ли те?
— Уф. Не много. — Той замълча и присви глава между раменете си. — Всемогъщи Боже, цял ден съм така. Просто искам да знам кога това нещо ще престане. — Не ме поглеждаше. Думите му бяха предназначени за Сам.
— Ще ми се да имах някакъв отговор, Виктор — въздъхна Сам. — Нещо ти пречи да останеш в една форма, но нямам представа какво е то.