Последната отворена страница беше от миналата година и на нея имаше доста по-кратък списък от предишната, която от своя страна предлагаше по-кратък списък от годината преди това. Преглътнах и отгърнах на нова страница. В горния край записах годината и добавих името на Виктор под нея. Името на Коул също трябваше да бъде тук, но се съмнявах, че Бек му е обяснил как се записваме.
Дълго време гледах към празната страница, върху която стоеше името на Виктор, и след това добавих своето.
Знаех, че мястото му вече не беше там, но това в крайна сметка беше списък на тези от нас, които бяха хора, нали така? А кой беше повече човек от мен?
Двайсет и четвърта глава
Грейс
Крачех сред дърветата.
Клоните все още бяха оголени, но повишаването на температурите бе разбудило истинска какофония от влажни пролетни ухания, които се бореха за надмощие с миризмата на студ, носена от вятъра. Птичките извиваха трели, докато прехвърчаха от храстите към близките дървета, раздвижвайки клоните край мен.
Усещах го дори в костите си: намирах се у дома.
Едва на няколко метра навътре в гората чух шум в храсталака зад мен. Сърцето ми ускори ход, когато се заковах на място, за да не заглушавам другите звуци с шумоленето на сухите листа под краката ми. Отново чух звуците от придвижване. Не се бяха приближили, но и не се отдалечаваха. Не се обърнах, но бях сигурна, че това е вълк. Не чувствах страх… знаех, че със звяра имаме нещо общо, че той е мой другар.
Продължих напред, заслушана в спорадичните прошумолявания на листата и изпукването на сухите клонки, докато вълкът ме следваше. Все още не се бе приближил… наблюдаваше ме от безопасно разстояние. Част от мен искаше да видя кой точно е този вълк, но друга част беше прекалено възбудена от близостта му и не ми се щеше да го уплаша. Така ние просто вървяхме заедно — аз, с равномерно темпо, а той — спирайки се на място и после притичвайки напред, за да запази същата дистанция.
Слънчевите лъчи проникваха през голите клони над главата ми и стопляха раменете ми. Разперих ръце встрани, докато крачех, попивайки топлината, оставяйки я да изгори всеки спомен от треската ми през онази нощ. Колкото повече отминаваше гневът ми, толкова по-ясно осъзнавах, че вътре в мен нещо не е наред.
Спомних си как Сам ме бе отвел в златната гора и ми се прииска той да беше тук с мен, заслушай в необичайния ритъм на сърцето ми. Естествено, не бяхме прекарвали цялото си време заедно и не е като да нямах идея с какво да се занимавам в негово отсъствие — в крайна сметка той имаше своята книжарничка, а аз моите уроци — но точно в момента не се чувствах комфортно сама със себе си. Да, треската беше преминала, но нещо ми подсказваше, че не се е махнала завинаги. Имах усещането, че все още чувам дисхармоничната й, неспокойна песен в кръвта си. Тя дебнеше и чакаше да се появи отново, щом вълчият вой я призове.
Продължих да вървя. Тук дърветата бяха по-редки, но по-големи, младите фиданки бяха прогонени от надвисналите клони на огромните борове. Миризмата на езерото беше по-силна и видях отпечатък от вълча лапа в меката пръст. Под мрачно зелената сянка на боровете аз обвих тялото си с ръце. Студът ме бе обгърнал сега, когато слънчевите лъчи не можеха да достигнат до кожата ми.
Вляво от себе си забелязах движение: кафяво-сива козина, която почти напълно се сливаше с дървесните стволове, оцветени по същия начин. Най-накрая видях вълка, който ме беше придружавал. Той се спря достатъчно дълго и можах да го огледам. Дори не трепна, когато приковах поглед в яркозелените му човешки очи, в които долових отблясък на любопитство. Отвъд него видях проблясващата повърхност на езерото между дърветата.
Ти един от новите вълци ли си? — зададох наум въпроса, който не желаех да произнасям гласно, за да не го уплаша. Той вдигна глава и видях, че души в моята посока. Почувствах се така, сякаш знаех какво точно иска, и бавно вдигнах ръка към него с дланта нагоре. Той отстъпи крачка назад, но причината за това беше по-скоро в миризмата, отколкото в движението, защото миг по-късно се приближи отново и продължи да души.