Нямаше нужда да вдигам длан към собствения си нос, за да разбера какво надушва, защото дори така усещах достатъчно ясно миризмата. Сладникавото ухание на бадеми, задържало се по пръстите и под ноктите ми. И това някак бе по-зловещо от треската, защото ми нашепваше ясно: болестта ти беше нещо повече от обикновена треска.
Сърцето биеше лудо в гърдите ми, въпреки че все така не усещах страх от присъствието на кафявия вълк. Приклекнах и обвих ръце около коленете си. Усещах как крайниците ми треперят или от силата на прозрението, или заради завръщането на треската.
Когато чух силния шум, вдигнат от ято птички, стрелнали се нагоре през клоните, и двамата с вълка трепнахме. Сив вълк беше подплашил птиците и се прокрадваше към нас. Беше по-едър от кафявия, но по-страхлив. Виждах интереса в очите му, но извивката на ушите и опашката му издаваше безпокойство, когато се приближи. Неговият нос също потрепваше, докато душеше въздуха.
Без да помръдвам, наблюдавах как един черен вълк — разпознах в него Пол — се появи зад сивия, следван от трети, когото не познавах. Движеха се подобно на рибен пасаж, като докосваха непрестанно телата си, бутаха се, комуникираха без думи. Скоро се появиха шест вълка, всичките се придвижваха на разстояние от мен, всичките ме наблюдаваха, всичките душеха въздуха.
Вътре в мен безименното нещо, което бе предизвикало треската, се процеждаше през кожата ми и те усещаха миризмата му. Не чувствах болка, не и в момента, но също така не се чувствах добре. Знаех защо исках толкова отчаяно Сам да бъде до мен.
Сега вече усещах страх.
Вълците ме обикаляха предпазливо заради човешката ми форма, но любопитни заради миризмата. Може би ме чакаха да се трансформирам.
Но аз не се трансформирах. Това си беше моето тяло, за добро или лошо, независимо колко отчаяно нещото в мен ръмжеше и ме изгаряше, молейки се да бъде освободено.
Последния път, когато бях в тази гора, заобиколена от вълци, аз бях просто плячка. Бях безпомощна, прикована към земята от тежестта на собствената си кръв, загледана в зимното небе. Те бяха зверове, а аз бях човек. Сега разликата между нас не беше толкова ясно различима. Не усещах заплаха да бъда нападната. Просто тревожно любопитство.
Помръднах предпазливо, за да изпъна ръцете си, които бяха започнали да се схващат, и един от вълците изскимтя тревожно, подобно на кучка, викаща кученцето си.
Усетих как треската отново се надига в тялото ми.
Изабел беше споделила с мен, че веднъж майка й разказала как смъртно болните пациенти често пъти знаят с почти свръхестествена точност каква ще бъде диагнозата им още преди да бъдат прегледани. Тогава се надсмях на тези думи, но вече знаех какво беше имала предвид… защото самата аз го усещах.
С мен нещо наистина не беше наред, нещо, което не вярвах, че докторите ще знаят как да излекуват. Тези вълци го разпознаваха.
Стоях присвита в сенките на дърветата, обгърнала отново коленете си с ръце, и наблюдавах вълците, които наблюдаваха мен. След няколко дълги минути големият сив вълк приседна на задните си лапи, без да откъсва очи от моите. Това бе съвършено неестествено. Съвършено не вълче.
Затаих дъх.
После черният вълк премести очи от мен към сивия си събрат, легна в сухите листа и отпусна глава върху предните си лапи. Завъртя муцуна към мен, с все така тревожно присвити очи. Един по един всички вълци налягаха, оформяйки кръг около мен. Гората беше смълчана, а вълците стояха търпеливо и ме пазеха. Чакаха да се случи нещо, което никой от нас не би могъл да назове с думи.
Нейде далеч птица гмурец нададе протяжен, зловещ вик. Този звук винаги ме бе изпълвал с някаква тъга. Сякаш викаха някого, но не очакваха да отвърне на зова им.
Черният вълк… Пол… протегна нос към мен и изскимтя. Звукът беше тих като ехо от вика на гмуреца, тревожен и несигурен.
Под кожата ми нещо започна да се разпъва и напряга. Чувствах тялото си като бойно поле за невидима битка.
Заобиколена от вълците, аз седях сред сухите листа, докато слънцето бавно потъваше отвъд хоризонта, а сенките на боровите дървета се удължаваха. Чудех се колко още време ми остава.
Двайсет и пета глава
Грейс
По някое време вълците си тръгнаха.
Аз продължавах да седя под боровите дървета и се опитвах да почувствам всяка клетка в тялото си, да разбера какво се случва с мен. Звънът на телефона ме откъсна от мислите ми. Беше Изабел.