Вдигнах. Трябваше да се върна към реалния свят, дори и да не беше толкова реален, колкото ми се искаше.
— Рейчъл беше много щастлива, че си помолила нея, а не мен, да ти вземе домашните и да си води записки — сподели Изабел веднага след като казах „Здрасти“.
— С нея имаме повече общи часо…
— Не си прави труда да се обясняваш. Не ми пука. И без това не съм се засилила да поемам допълнителни задължения. Повече ме забавлява идеята, че тя възприема тази молба като символ на своя моментен статут. — Изабел явно наистина се забавляваше. Стана ми кофти за Рейчъл. — Както и да е. Обаждам се, за да те питам как върви борбата с инфекциите.
Нима можех да обясня как точно се чувствах? При това на Изабел?
Не можех.
Отговорих й искрено, като просто спестих част от истината:
— Не мисля, че съм заразна. Защо?
— Ще ми се да отидем някъде с теб, но нямам желание междувременно да лепна бубонна чума.
— Ела в задния ни двор — казах. — Аз съм в гората.
— Гората. Яко! Бих предпочела да отида някъде, за да изпусна парата с помощта на съвършено непродуктивна пазарна терапия, но предполагам, че гората е великолепна и социално приемлива алтернатива. Доколкото чувам, това е новият писък на модата сред хлапетата. Да си нося ли ски? Или палатка?
— Просто ела — промърморих.
— Искам ли да знам какво точно правиш в гората? — попита тя.
— Разхождах се — отвърнах. Това бе истината. Част от истината.
Не знаех как да й кажа останалото.
На Изабел й се наложи да ме повика няколко пъти и да изчака минута-две, преди да се появя измежду сенките на дърветата, но не се чувствах гузна заради това — все още бях изгубена след сполетялото ме в гората откровение.
— От теб не се ли очаква да умираш или нещо от сорта? — попита ме тя веднага щом ме видя да си проправям път обратно към къщата. След разговора с майка си мислех, че ще бъде по-добре, ако не се прибера сама. Изабел стоеше до хранилката за птици, пъхнала ръце в джобовете си и присвила глава, за да си топли ушите в пухкавата яка на палтото. Когато я приближих, очите й се местеха между мен и белезникавата следа от птиче ако, останала в края на хранилката. Последната видимо я дразнеше. Изглеждаше… е, точно както изглеждаше обикновено, по онзи впечатляващ неин начин, с прелестна къса подстрижка, която подчертаваше красивата форма на лицето й, с големите очи, потънали в тежък тъмен грим. Тя наистина бе планирала да излезем някъде и се почувствах малко кофти, задето щеше да ми се наложи да отхвърля лекомислените й причини да го сторим. Гласът й беше с няколко градуса по-хладен от въздуха. — Коя точно част от лечението ти е свързана с препоръка да трамбоваш из горите при температура от три градуса?
Всъщност наистина ми беше студено, върховете на пръстите ми бяха порозовели.
— Три градуса ли е наистина? Беше по-топло, когато излязох.
— Е, вече не е — отсече тя. — Видях майка ти, докато идвах насам, и пробвах да я убедя да те пусне, защото ми се щеше да хапнем панини в Дълът, но тя каза, че не може. Опитвам се да не приема подобно отношение лично. — Тя сбърчи носле, когато се приближих до нея, и двете заедно се насочихме към къщата.
— Самата аз се опитвам да не мисля за това точно колко съм й бясна в момента — признах. Изабел ме изчака да плъзна встрани задната врата, за да влезе. Тя не коментира думите ми за това колко съм вбесена, пък и аз не очаквах да го направи. Изабел винаги беше сърдита на родителите си, така че в нейните възприятия подобно отношение надали изобщо се класираше като нещо необичайно. — Мога да пробвам да ти направя нещо като панини и тук. Въпреки че май нямаме добър хляб за целта. — Освен това в момента наистина нямах никакво желание да готвя.
— Бих предпочела нещо истинско, а не „нещо като“, ще ме извиняваш. Ще отидем друг път. — каза Изабел. — Хайде да си поръчаме пица.
„Да поръчаме пица“ в Мърси Фолс означаваше да се обадим в местната пицария, „При Марио“, и да платим шест долара за доставката. Цена, която ми идваше малко в повече след подаръка на Сам със записа в студиото.
— Разорена съм — споделих неохотно.
— Аз не съм — отвърна Изабел.
Каза го точно докато влизахме. Мама, която все така седеше на дивана с книгата на Сам в ръка, ни изгледа мрачно. Чудесно. Искрено се надявах да си е помислила, че говорим за нея.
Погледнах към Изабел: