— Хайде да отидем в стаята ми. Ще си поръчваме ли…
Изабел ми махна с ръка, за да замълча; тя вече беше взела телефона в ръка, разговаряше с „При Марио“ и поръчваше голяма пица с кашкавал и гъби. Изрита ботушите си на висок ток, край изтривалката на задната врата и ме последва в стаята ми, като междувременно флиртуваше по навик, с който там беше в другия край на телефонната линия.
Температурата в стаята ми се стори направо неприятно висока, сравнена с тази навън. Започнах да смъквам пуловера си. Междувременно Изабел затвори телефона и се излегна по диагонал върху леглото ми.
— Ще получим допълнителна плънка безплатно — заяви с победоносно изражение. — Обзалагам се, че ще получим допълнителна плънка след шоуто, което направих.
— Изобщо не е нужно да се обзалагаме — отбелязах. — Това на практика си беше телефонен секс.
— Така действам аз — ухили се Изабел. — Виж, не съм си донесла домашното. Ще се занимавам с него в междучасието.
Погледнах я.
— Ако се отнасяш толкова пренебрежително към училището, няма да успееш да се запишеш в добър колеж и ще си останеш в Мърси Фолс завинаги. — За разлика от Рейчъл и Изабел подобна идея не ме изпълваше с ужас. Но знаех, че нито една от тях не би могла да си представи по-ужасна съдба.
Изабел се намръщи.
— Благодаря ти за информацията, мамче. Ще го имам предвид.
Свих рамене и измъкнах книгата, която Рейчъл ми беше донесла по-рано.
— Е, аз ще трябва да си подготвя домашното, защото искам да отида в колеж. Най-малкото ще трябва да почета малко по история. Това проблем ли е?
Изабел положи буза върху възглавницата ми и затвори очи.
— Не е нужно да ме забавляваш. За мен е напълно достатъчно това, че съм извън нашата къща.
Приседнах на леглото. Движението размърда Изабел, но тя не отвори очи. Ако Сам беше тук и ако бе на мое място, би я попитал колко зле е положението у тях и дали тя е добре. Преди да го срещна, не би ми хрумнало да задам подобен въпрос, но го бях чувала да пита за подобни неща достатъчно често, за да знам как се прави.
— Всичко наред ли е при теб? — попитах. Думите прозвучаха странно, докато се изплъзваха измежду устните ми, сякаш не бяха толкова искрени, както когато ги произнасяше Сам.
Изабел изсумтя отегчено и отвори очи.
— Психиатърът на майка ми задава подобни въпроси. — Тя се протегна по начин, който показваше, че тези въпроси имат крайно приспивен ефект върху нея, след което заяви. — Отивам да си взема нещо за пиене. Имате ли сода в тази къща?
Почувствах облекчение, задето се бях измъкнала толкова лесно, и се зачудих дали се очакваше да попитам отново. Сам най-вероятно би го направил. Аз обаче не можех да разсъждавам като него особено продължително, така че отговорих:
— Има няколко кутии на вратата на хладилника и още в лявото чекмедже.
— Ти искаш ли? — попита Изабел. Едно от картончетата ми за отбелязване на книги беше паднало на пода и залепна за босия й крак. Тя изви ходилото си настрани и го отлепи.
Замислих се. Стомахът ми все още бунтуваше.
— Джинджифилова лимонада, ако е останала.
Изабел се измъкна от стаята и след малко се върна с кутия сода и още една с джинджифилова лимонада, която ми подаде. Натисна бутона на радиото до леглото ми със средния си пръст и пусна любимата станция за алтернативна музика на Сам. Звукът не беше много ясен, защото излъчваха някъде южно от Дълът. Въздъхнах. Това не беше любимата ми музика, но ми напомняше за него дори повече от книгата му върху нощното шкафче или забравената му раница на пода между етажерките. Усещах липсата му още по-настоятелно сега, когато слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.
— Все едно съм в караоке клуб — каза Изабел и превключи на някаква поп станция от Дълът. Излегна се по корем до мен там, където обикновено би лежал Сам, и отвори кутията си със сода.
— Е, какво има в тази книга? Хайде, почети ми малко. Нямам търпение да чуя малко научни глупости.
Стори ми се сериозна, така че нямаше причина да не отворя учебника на урока по история. Въпреки това не исках да й чета. Исках просто да обвия ръце около себе си, да си легна в леглото и да чувствам как липсата на Сам ме изпълва.
Първоначално се чувствах прекрасно. Просто си лежах в леглото, без да правя нищо, без родители или спомени, които да нарушават спокойствието ми. От радиото до мен се носеше тиха музика, а Грейс се мръщеше над книгата си, докато прелистваше страниците, като от време на време отгръщаше назад, за да се намръщи още по-силно на нещо в текста. Чувах как майка й се размотава из останалата част на къщата и след малко под вратата нахлу миризмата на прегорял хляб. Беше успокояващо да живееш нечий чужд живот. И наистина чудесно да бъдеш с приятел, с когото не ти се налага непременно да разговаряш. Почти можех да забравя за това, че Грейс беше болна от нещо.