По някое време се пресегнах към нощното шкафче, където до радиото лежеше книга с опърпани краища. Не можех да си представя, че някой е способен да чете книга толкова дълго, че да я докара до подобно състояние. Изглеждаше сякаш е била прегазена от училищен автобус, след като някой се е къпал с нея във ваната. На корицата пишеше, че това са стихове на Райнер Мария Рилке в оригинал и с преводи от немски. Не звучеше особено интересно, още повече че според мен поезията със сигурност се използваше като изтезание в някои от по-вътрешните кръгове на ада, но нямах нищо друго за правене, така че я взех.
Книгата се отвори сама на някаква страница в особено окаяно състояние. Имаше записки в полетата, както и няколко подчертани реда: Към кого бихме могли да се обърнем, изпаднали в нужда? Не към ангелите, не и към хората, а хитрите диви зверове вече знаят, че нашият свят на тълкувания никога не е бил наш дом. Отстрани беше написано със завъртян почерк, който не можех да разпозная: findigen = хитри, gedeuteten = тълкувания?, както и разни други бележки и думи на немски. Вдигнах книгата по-близо до лицето си, за да прочета някаква особено дребна бележка в ъгъла на страницата и осъзнах, че това томче явно е принадлежало на Сам, защото носеше миризмата от къщата на Бек. Тази миризма разбуди в мен серия от спомени. Джак лежи в леглото, виждах го как се превръща във вълк пред очите ми, наблюдавах как брат ми умира.
Отново сведох поглед към страницата. Ех, нощите: има нощи, когато вятърът, идващ от необятни селения, разяжда лицата ни.
Не мисля, че бях започнала да харесвам поезията повече, отколкото преди да взема книгата, така че я върнах обратно на нощното шкафче и положих глава на възглавницата, върху която бе опъната покривката за легло. Това сигурно е била половината, където бе спал Сам, когато се е промъквал тук, защото разпознах миризмата му. Трябваше да му го призная, искаше се доста кураж, за да идва в тази къща нощ след нощ само за да бъде с Грейс. Представих си го как лежи тук до нея. Бях ги виждала как се целуват… как Сам прегръщаше силно Грейс, когато си мислеше, че никой не ги вижда, и как обичайното строго изражение на Грейс изчезваше напълно под досега на устните му. Беше лесно да си ги представя как лежат тук заедно и се целуват, притиснали телата си едно в друго. Споделят дъха си, докато устните им се притискат бързо към вратове и рамене, към върхове на пръсти. Усетих как ме изпълва копнеж по нещо, което не притежавах и не знаех как да назова. Това ме накара да се замисля за ръката на Коул, плъзнала се по шията ми, и за това колко горещ бе дъхът му в устата ми. Внезапно осъзнах, че на другия ден със сигурност щях да му се обадя или да се опитам да го открия, ако това изобщо беше възможно.
Повдигнах се на лакти, опитвайки се да прочистя главата си, замъглена от мисли за ръце върху бедра и за аромата на Сам върху възглавницата. Обърнах се към Грейс:
— Чудя се какво ли прави Сам в момента.
Тя тъкмо бе хванала някаква страница от книгата между пръстите си; в момента не се мръщеше, репликата ми бе изтрила гримасата от лицето й, заменяйки я с някакво далеч по-неясно изражение. Ядосах се на себе си, задето бях казала това, за което действително си мислех.
Грейс внимателно пусна страницата и я заглади с ръка. После притисна длан към поруменялата си буза и я плъзна към брадичката си. Най-накрая каза:
— Обеща, че ще пробва да ми се обади тази нощ.
Продължаваше да ме гледа със същия празен поглед и изражение, което не можех да разчета, така че добавих:
— Просто се чудех дали някой от другите вълци вече не се е трансформирал в човек, освен него. Срещнах един от тях. — Това беше достатъчно близо до истината, така че дори свещеник не би се изчервил, ако произнесеше нещо подобно.
Лицето на Грейс се проясни.
— Знам. Той ми каза, че вече е видял един. Наистина ли си го срещала?
Дяволите да го вземат, какво толкова. Казах й:
— Заведох го до къщата на Бек в нощта, когато те откараха в болницата.
Очите й се разшириха, но преди да успее да ме попита още нещо, звънецът на входната врата нададе шумния си, неприятен писък.