— Колкото до теб… — започна господин Грант, след което сведе поглед към все още разтворената на чина ми енциклопедия и така и не завърши изречението си. Просто кимна, по-скоро на себе си, и се отдалечи.
Върнах се към своето извънучебно изучаване на смъртта и болестите. Защото независимо какво си мислеше Грейс, аз знаех, че в Мърси Фолс проблемите никога нямаше да приключат.
Четвърта глава
Грейс
По времето, когато Сам се прибра от книжарницата същата вечер, аз бях седнала на кухненската маса и записвах новогодишните си обещания.
Пишех новогодишни обещания, откакто бях навършила девет. Всяка година на Коледа се привеждах над кухненската маса под мътната жълта светлина, облечена в пуловера си с висока яка заради течението, което ставаше от вратата към терасата, и записвах целите си за следващата година в черния тефтер, който си бях купила за целта. След което всяка година на Коледа сядах на съвършено същото място и си записвах какво бях постигнала през последните дванайсет месеца. Всяка година списъците изглеждаха идентично.
Само дето на последната Коледа не бях давала обещания. Прекарах цял месец, опитвайки се да не гледам през стъклената врата към гората и да не мисля за вълците и Сам. Седенето на кухненската маса и планирането на бъдещето ми се струваше като жестока шега в онзи момент.
Но сега, когато имах Сам и новата година беше започнала, този черен тефтер, подреден на рафта до учебниците и записките ми, не спираше да ме тормози с присъствието си. Сънувах как седя до кухненската маса, облечена в пуловера си с висока яка, сънувах как пиша упорито обещанията си, но листът си остава бял.
Така днес, докато чаках Сам да се прибере, установих, че вече не издържам. Взех тефтера от рафта и се насочих към кухнята. Преди да седна, изпих още два ибупрофена; двата, които сестрата в училище ми беше дала, в общи линии се бяха справили с главоболието ми, но исках да бъда сигурна, че то няма да се появи отново. Включих оформената като цвете лампа над масата и започнах да остря молива си, когато телефонът иззвъня. Станах и се приведох над плота, за да го вдигна.
— Ало?
— Здрасти, Грейс — трябваха ми няколко секунди, за да позная гласа на баща си. Не бях свикнала да го чувам глух и неясен заради смущенията по линиите.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Какво? О, да. Всичко е наред. Обаждам се просто за да ти кажа, че с майка ти ще се приберем към девет, защото ще ходим на гости при Пат и Типа.
— Хубаво — отвърнах. Вече знаех това, мама ми го беше казала тази сутрин, докато се разделяхме — аз отивах към училището, а тя към своето ателие.
Последва пауза.
— Сама ли си?
Значи това беше причината да ми се обажда. Въпросът накара гърлото ми да се стегне, въпреки че не знаех защо.
— Не — казах. — Елвис е тук. Искаш ли да си поговорите?
Татко се направи, че изобщо не ме е чул:
— Сам при теб ли е?
Изкуших се да му кажа, че е тук, просто за да видя какво ще отговори, но вместо това споделих истината:
— Не. Каня се да си пиша домашното.
Мама и татко бяха наясно, че със Сам сме гаджета — двамата не пазехме връзката си в тайна — но не знаеха какво се случва в действителност. Всяка нощ, когато Сам беше оставал при мен, те си мислеха, че спя сама. Родителите ми нямаха представа какво се върти в главата ми по въпроса за съвместното ми бъдеще с него. Те си мислеха, че става дума за обикновен тийнейджърски флирт, обречен да приключи бързо. Не че не исках да знаят истината, просто за момента тяхното невежество си имаше своите предимства.
— Хубаво — каза татко. В гласа му долових неизказано одобрение. Той беше доволен, че съм сама и си пиша домашното. Това трябваше да прави Грейс вечер и Господ щеше да я порази с добре насочена светкавица, ако нарушеше рутината. — Запланувала си спокойна вечер, а?
Чух как входната врата се отваря, а след това и стъпките на Сам по коридора.
— Да — отговорих, докато той влизаше в хола, понесъл калъфа на китарата си в ръка.
— Чудесно. Значи ще се видим по-късно — обеща татко. — Приятно учене.
Затворихме едновременно. Наблюдавах Сам, който мълчаливо свали палтото си и се насочи директно към кабинета.
— Здрасти, секси — казах, когато той се върна с извадената си от калъфа китара в ръка. Усмихна ми се, но очите му си останаха сериозни. — Струваш ми се напрегнат.