— Пицата ви е тук — провикна се майка й с жизнерадостен тон и всичко, което двете с Грейс бихме могли да си кажем, беше безвъзвратно изгубено.
Пицата пристигна и Изабел даде едно парче на мама, нещо, което аз не бих направила. Майка ми се оттегли в студиото си, така че холът вече беше на наше разположение. Навън, отвъд стъклената врата към задната тераса, небето беше почерняло напълно и бе невъзможно да се определи дали е седем вечерта или полунощ. Седнах на дивана с чиния в скута си, съдържаща едно-единствено парче пица, а Изабел се настани в другия край с две парчета в чинията. Тя ги попи изтънчено със салфетка, като внимаваше да не размести гъбите. По телевизията вървеше филмът Хубава жена и в момента героинята на Джулия Робъртс пазаруваше в разни магазини, където Изабел сигурно би се чувствала като у дома си. Останалата част от пицата лежеше в кутията върху масичката за кафе, която се намираше между нас и телевизора. Имаше тонове плънка.
— Яж, Грейс — подкани ме Изабел, след което ми подаде руло хартиени кърпички.
Погледнах към пицата и се опитах да си я представя като храна. Изумително беше как едно самотно парче топла пица, от което в чинията ми се бе стекла разтопена моцарела, можеше да ми причини това, което разходката в гората не бе успяла: да ме накара да се почувствам извънредно зле. Само един поглед към храната бе достатъчен, за да накара стомаха ми да се разбунтува, но това беше нещо далеч по-сериозно от обикновено гадене. Това беше нещото, което ме бе обладало преди: треската, която всъщност не беше треска. Болестта, която беше нещо повече от главоболие, повече от болки в стомаха. Болестта, която вече бях самата аз.
Изабел ме погледна и аз знаех какъв въпрос ще последва. Обаче замълчах. Смътното усещане, което ме бе сполетяло в гората, сега разяждаше стомаха ми и се страхувах от това какво мога да кажа, ако проговоря.
Пицата пред мен вече бе нещо, което дори не можех да си представя, че поглъщам.
Тук се чувствах далеч по-ранима и беззащитна, отколкото в гората, заобиколена от вълците. Не желаех Изабел да бъде с мен в момента. Нито пък мама. Исках Сам.
Грейс беше пребледняла. Гледаше лицата ни с ужас, сякаш очакваше парчето всеки момент да изскочи от чинията и да я ухапе. След малко притисна ръка към стомаха си и каза:
— Ей сега се връщам.
Надигна се неуверено от дивана и се насочи към кухнята. Когато се върна, носеше нова кутийка с джинджифилова лимонада и шепа хапчета.
— Пак ли ти е зле? — попитах и намалих малко звука на телевизора, въпреки че това беше любимата ми част от филма.
Грейс изсипа хапчетата в устата си и ги изпи с мощна глътка лимонада.
— Мъничко. Болните хора се чувстват по-зле вечер, нали така? Чела съм нещо подобно.
Погледнах я и си помислих, че тя най-вероятно знае. Помислих си, че вече най-вероятно си мисли за това, за което си мисля и аз, но нямах желание да го казвам на глас. Наместо това попитах:
— Какво точно ти казаха в болницата?
— Че това е просто треска. Просто грип. — Докато произнасяше тези думи, разбрах, че си беше спомнила как ми разказваше за дните, след като е била ухапана. Как си е мислела, че е хванала грип. И двете знаехме, че онова нещо тогава не е било грип.
Най-накрая казах това, което ме глождеше, откакто бях дошла у тях:
— Грейс, ти миришеш. Също като вълка, който намерихме. Знаеш много добре, че болестта ти има нещо общо с вълците.
Тя прокара пръст по декоративните шарки в края на чинията си, сякаш се опитваше да ги изтрие, и промълви тихо:
— Знам.
Точно в този момент телефонът иззвъня. И двете знаехме кой се обажда. Грейс ме погледна, възвърнала напълно самообладанието си:
— Не казвай на Сам — помоли тя.
Двайсет и шеста глава
Сам
Тази нощ станах и опекох хляб, защото не можех да заспя.
Безсънието ми, разбира се, се дължеше на отсъствието на Грейс. Самата идея да лежа сам в леглото в очакване да заспя отново, ми се струваше абсолютно непоносима. Част от причината за него обаче се дължеше и на това, че Коул все още беше в къщата. Той бе до такава степен преизпълнен с неизчерпаема енергия — мотаеше се из стаите, изпробваше звуковата уредба, присядаше на дивана, за да погледа телевизия, и после отново скачаше на крака — че част от нея се бе предала и на мен. Сякаш се намирах в компанията на експлодираща звезда.