Колкото до печенето на хляб, това беше нещо, което научих от Улрик. Той беше невероятен сноб по отношение хляба. Отказваше да яде пакетирания от магазина, което, съчетано с факта, че бях на десет и от своя страна отказвах да ям каквото и да е друго, освен хляб, означаваше, че през онази година в къщата падаше наистина много печене. Бек намираше и двама ни за невъзможни и не искаше да има нищо общо с нашите мании. В резултат Улрик и аз прекарвахме заедно доста утрини. Седях на пода, облегнал гръб на кухненските шкафове и прегърнал китарата, която Пол ми бе подарил, а Улрик месеше тесто и ме ругаеше любвеобилно, задето му се пречкам.
Един ден през същата тази година той ми подаде ръка, за да се изправя и да се включа в месенето. Това бе същият ден, когато Бек разбра, че Улрик е ходил на лекар; спомен, който се беше завърнал, откакто наблюдавах борбата на Виктор да остане човек. Бек нахлу в кухнята видимо бесен, а Пол се облегна на вратата зад него. Не изглеждаше особено притеснен и май по-скоро се надяваше, че ще стане свидетел на добро шоу.
— Кажи ми, че Пол е лъжец — изръмжа Бек, докато Улрик ми подаваше опаковката с мая. — Кажи ми, че не си ходил на лекар.
Пол изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в смях, а Улрик също едва сдържаше усмивката си.
Бек вдигна ръце пред себе си, все едно искаше да го удуши.
— Направил си го! Наистина си отишъл. Ти, откачено копеле такова. Казах ти, че от това няма да излезе нищо добро.
Улрик се ухили широко и Пол най-накрая започна да се смее.
— Кажи му какво ти дадоха, Улрик — каза Пол през смях. — Кажи му какво ти предписаха.
Улрик явно осъзнаваше, че Бек може и да не схване шегата, затова, все така ухилен, посочи към хладилника.
— Подай ми млякото, Сам.
— Халдол — изкикоти се Пол. — Той отива с диагноза „върколащина“ и се връща с рецепта за антипсихотик!
— Мислиш, че това е забавно? — попита Бек.
Улрик най-сетне погледна към Бек и махна с ръка в жест, който казваше: какво толкова.
— Хайде де, Бек, успокой се. Докторът ме мисли за луд. Разказах му всичко, което се случва — за това как се превръщам във вълк през зимата, както и за… как му се викаше на онова чудо? Гаденето? Гаденето? Както и датата, когато съм се трансформирал обратно в човек миналата година. Всички симптоми. Казах му най-откровено цялата божия истина, а той ме изслуша, кимна и ми предписа лекарство за откачалки.
— Къде отиде? — поинтересува се Бек. — В коя болница?
— Онази в Сейнт Пол. — Двамата с Пол се разсмяха гръмко, когато видяха изражението на Бек. — Какво, да не си помисли, че съм нахлул в градската болница на Мърси Фолс и съм казал на лекарите, че съм върколак?
На Бек продължаваше да не му е никак забавно.
— Значи… той просто ти написа рецептата? Не ти повярва? Не ти взе кръв? Не ти пусна някакви изследвания?
Улрик изсумтя и забравил напълно, че от мен се очаква да приготвя тестото, започна да прибавя брашно.
— Направо нямаше търпение да ме разкара от кабинета си. Явно си мислеше, че лудостта ми може да е заразна.
— Ще ми се да съм присъствал — отбеляза Пол.
Бек тръсна глава.
— Вие двамата сте идиоти. — Тонът му обаче се беше смекчил. Той избута Пол от пътя си и излезе от кухнята. — Колко пъти трябва да ви казвам, че ако искате някой лекар да ви повярва, първо ще трябва да го ухапете?
Пол и Улрик се спогледаха.
— Ама той сериозно ли говори? — попита Пол.
— Не мисля — каза Улрик.
Скоро разговорът се насочи към други теми, а Улрик приключи с тестото и го покри с кърпа, за да втаса, но аз никога не забравих урока си от този ден: лекарите не могат да ни помогнат с нищо в нашата битка с природата ни.
Мислите ми се върнаха към Виктор. Не можех да се отърся от спомена за това как без никакви усилия се превръщаше от човек във вълк и обратно.
Коул очевидно също не можеше, защото влезе в кухнята и се облегна на плота с отегчено изражение. Сбърчи нос, щом усети силната миризма на мая, изпълнилата кухнята, и отбеляза:
— Би трябвало да съм изненадан от това, че се занимаваш с печива, но всъщност не съм. Все още не мога да си избия от главата колко несправедливо е всъщност, че Виктор не може да остане човек, а аз не мога да остана вълк. Трябваше да е обратното.
Положих усилия раздразнението да не проличи в гласа ми, когато отвърнах: