Наистина ли бе помолил за моята помощ?
Подскочих, когато телефонът иззвъня. Нямаше го на обичайното му място в кухнята, така че отидох в хола и седнах върху облегалката на дивана, докато вдигах оставената там слушалка. Грейс, пламенно се надявах на това. Грейс.
— Ало? — със закъснение ми хрумна, че ако Грейс се обаждаше в толкова късен час, нещо със сигурност не беше наред.
Гласът, който отговори, не принадлежеше на Грейс, въпреки че беше женски:
— Кой е на телефона?
— Моля? — попитах.
— Някой е звънял на мобилния ми от този номер. Два пъти.
— А вие коя сте?
— Анджи Баранова.
— Кога са ви звънели?
— Вчера. И по-рано днес. Няма оставени съобщения.
Коул. Трябваше да е той. Немарливо копеле.
— Сигурно е било грешка — казах.
— Сигурно — повтори тя. — Защото само четирима души имат този номер.
Промених мнението си за Коул. Глупаво копеле.
— Както казах — настоях, — най-вероятно е било грешка.
— Или пък е бил Коул — каза Анджи.
— Моля?
Тя се изсмя безрадостно.
— Който и да сте вие, знам, че няма да ми кажете нищо, дори и в момента той да стои точно до вас. Защото Коул наистина е добър в това, нали така? Да накара някого да прави всичко, което той пожелае. Е, ако е там и той е бил човекът, който ми е звънял, ще ви помоля да му предадете, че имам нов мобилен телефон. Номерът е две — едно — две, разкарай — ми — се — от — живота. Благодаря ви.
След което затвори.
Затворих на свой ред и върнах телефона на стойката му. Погледнах към купчината с книги на Бек в ъгъла на масата. До тях стоеше снимка в рамка, на която Улрик беше хванал Бек точно след като Пол го бе напръскал с горчица, докато си правехме барбекю. Бек ме гледаше с полепнали по веждите и проблясващи в миглите му жълтеникави капчици.
— Изглежда си избрал истински шампион — казах на снимката.
Същата вечер лежах в леглото и се опитвах да забравя как ме бяха гледали вълците. Опитвах се да си представя, че Сам е до мен. Примигнах в мрака и придърпах възглавницата му по-близо до себе си, но ароматът му вече беше изчезнал и сега това бе просто една обикновена възглавница. Избутах я обратно в неговата половина от леглото и вдигнах ръка към носа си в опит да разбера дали все още мириша като вълците в гората. Припомних си изражението на Изабел, когато беше казала: „Знаеш много добре, че болестта ти има нещо общо с вълците“, и се опитах да разбера какво е изразявало то. Отвращение? Все едно съм заразна? Или пък състрадание?
Ако Сам беше тук, щях да му прошепна:
— Мислиш ли, че умиращите хора знаят, че умират?
Намръщих се сама на себе си в мрака. Знаех, че малко прекалявам с мелодраматичността.
Щеше ми се да вярвам, че просто прекалявам с мелодраматичността.
Положих длан върху стомаха си и се замислих за раздиращата болка, която пулсираше под пръстите ми. Точно в момента обаче тя ми се струваше притъпена, спяща.
Притиснах длан към кожата си.
Знам, че си там вътре.
Струваше ми се крайно тъжно да лежа будна в леглото си и да размишлявам над собствената си тленност, докато Сам се намира на десетина минути път с кола, в същия град. Стрелнах очи към спалнята на родителите ми, вбесена, че ми го бяха отнели точно когато имах най-голяма нужда от него.
Ако умрях сега, никога нямаше да отида в колеж. Никога нямаше да имам самостоятелно жилище. Никога нямаше да купя първата си лична кана за кафе (исках червена). Никога нямаше да се омъжа за Сам. Никога нямаше да бъда Грейс по начина, по който трябваше да бъда.
А се бях пазила толкова много през целия си живот!
Замислих се за погребението си. Нямаше начин мама да се оправи с организацията. Най-вероятно татко щеше да го уреди някак помежду телефонните си разговори с инвеститорите и членовете на управителния съвет. Или пък баба да вземе нещата в свои ръце. Тя щеше да излезе на сцената и да поеме контрола, щом разбереше колко кошмарно зле се е справял синът й с отглеждането на нейната внучка. Рейчъл щеше да дойде, а може би и някои от учителите ми. Госпожа Ърскайн, която искаше да стана архитект, със сигурност щеше да се появи. Изабел също, въпреки че най-вероятно нямаше да плаче. Спомних си погребението на брат й — целият град се беше събрал, защото Джак си бе отишъл толкова рано. Така че може би и аз щях да събера прилична тълпа. Може и да не бях легенда в Мърси Фолс, но пък щях да съм умряла прекалено млада, за да може да се каже, че съм живяла изобщо. Дали хората носят подаръци на погребенията, също като на сватбите или кръщенетата?