Денят беше прекрасен, небето ясносиньо, а стелещата се по пътя мъгла бе започнала да изгаря, докосната от слънчевите лъчи. Някакъв човек с нежен глас и добри умения на китарата пееше от високоговорителите; напомняше ми за Сам.
Той плъзна ръка между мен и седалката и нежно ме щипна отзад по шията, докато си тананикаше песента от радиото, която очевидно му беше позната. Като се изключи леката болка в крайниците ми, бе трудно да не призная, че днес всичко с мен и света като цяло изглеждаше съвсем наред.
— Знаеш ли вече какво точно ще пееш? — попитах.
Сам облегна буза върху протегнатата си ръка и започна бавно да движи пръста си в кръг по тила ми.
— Нямам представа. Ти се появи абсолютно ненадейно. Пък и в последните дни бях прекалено зает с ролята си на изгнаник. Предполагам, че ще пея… нещо. Има вероятност да бъде доста зле.
— Не мисля, че ще се справиш зле. Какво си пееше под душа?
Гласът му прозвуча неуверено:
— Нещо ново. Може би нещо ново. Е, може би просто нещо…
Излязох на междущатския път. По това време на деня нямаше никакво движение и всичките платна бяха само за нас.
— Новородена песничка?
— Да, новородена песничка. Или по-скоро песничка — зародиш. Не мисля, че все още си има дори крайници. Чакай, май обърках бебетата с поповите лъжички.
Замислих се сериозно кое точно се развиваше първо при бебетата и изобщо не успях да се сетя. На всичкото отгоре това ми отне прекалено много време и вече така или иначе бе късно да пусна някоя забавна реплика в отговор. Така че зададох нов въпрос:
— За мен ли беше?
— Те всичките са за теб.
— Е, значи не ти е особено трудно.
— На теб може и да не ти е трудно. Ти трябва просто да се носиш през живота и да си бъдеш Грейс, докато от мен се очаква да подтичвам край теб, за да не изоставам със стиховете си от бързината, с която се променяш. Ти не си просто някаква фиксирана цел, към която да насоча стрелите на музата си, нали разбираш.
Намръщих се. Винаги се бях възприемала като човек, чиято неспособност да се промени е направо дразнеща.
— Знам какво си мислиш. Но ти си тук с мен, нали така? — попита Сам, използвайки свободната си ръка, за да посочи към седалката. — Борила си се, за да бъдеш с мен, вместо просто да позволиш на вашите да те накажат за цяла седмица. Подобен бунт си е вдъхновение за цели албуми.
Той не знаеше дори половината от истината. Бях залята от разнообразни емоции, включващи вина, самосъжаление, несигурност и изнервеност. Не знаех кое би било по-лошо: да му призная, че всъщност все още съм наказана, а вътре в мен нещо чуждо набира все по-голяма мощ, или да не го сторя. Знаех обаче едно нещо: не можех да пазя тези неща в тайна от него. Но нямах намерение да развалям този ден. Неговият първи съвършен рожден ден. Може би довечера. Може би утре.
Всъщност май бях по-сложна личност, отколкото си мислех. Все още не виждах как точно действията ми биха могли да послужат като вдъхновение за албум, но оценявах факта, че наистина съм направила нещо, което е впечатлило Сам. Най-малкото защото той ме познаваше по-добре, отколкото самата аз познавах себе си. Промених леко посоката на разговора:
— Как мислиш да кръстиш албума си?
— Е, днес няма да записвам албум. Ще направя демо запис.
Махнах с ръка.
— Добре де, когато запишеш албум, какво ще бъде заглавието му?
— Ами ще носи моето име.
— Това е тъпо. Винаги съм мразела албуми без заглавия.
— „Счупени играчки“.
Поклатих глава:
— Това ми звучи по-скоро като име на група.
Той ме щипна малко по-силно и аз изписках.
— „В преследване на Грейс“.
— Не, моето име не бива да присъства — заявих непреклонно.
— Е, ти правиш задачата направо непосилна. „Хартиени спомени“?
Замислих се:
— Това пък защо? О, да, птичките. Струва ми се странно, че никога не съм знаела за тези птички в стаята ти.
— Не съм правил нови, откакто те срещнах като човек — напомни ми Сам. — Последните са от по-миналото лято. Всичките ми нови птички са в книжарницата или в твоята стая. Старата ми спалня е нещо като музей.