— Вече не е — казах, поглеждайки към него. В светлината на утрото изглеждаше блед, сякаш кожата му бе вледенена. Преминах в другата лента просто за да направя нещо.
— Права си — призна. Отпусна се назад, изтегляйки ръката си иззад мен, след което прокара пръсти по решетката на климатика пред себе си. Пръстите му ми липсваха. Без да ме поглежда, той каза:
— За какъв човек мислиш, че родителите ти биха искали да се ожениш? Някой по-добър от мен?
Изсумтях:
— На кого му пука какво е тяхното мнение?
Твърде късно осъзнах какво точно бе казал, а дотогава вече не знаех какво да му отговоря. Не знаех дали наистина е имал точно това предвид. Не бе прозвучало точно като предложение за женитба. Не беше същото. Не знаех как точно ме накара да се почувствам всичко това.
Сам преглътна, докато си играеше да отваря и затваря решетката, отново и отново.
— Чудех се какво щеше да се случи, ако не ме беше срещнала. Щеше да завършиш училище и да спечелиш стипендия за някои от онези университети, в които отиват математическите гении. После щеше да срещнеш някой изключително чаровен, преуспял и забавен умник.
От всички неща, които ме удивяваха у Сам, това винаги беше най-озадачаващото: неговите внезапни пристъпи на самосъжаление. Бях чувала достатъчно пъти как татко успокоява мама, когато изпадне в подобни състояния, за да направя паралел между нея и Сам. Дали това беше нещо, което вървеше в комплект с творческото мислене?
— Не ставай глупав — казах му. — Аз не си губя времето с размисли какво би се случило, ако беше измъкнал някое друго момиче от снега.
— Наистина ли? Е, това е успокояващо. — Той увеличи парното и постави ръцете си над решетките. Слънцето вече приличаше през предното стъкло, но Сам беше като котките — за него никога не бе прекалено топло. — Все още ми е трудно да свикна с мисълта, че ще си остана човек завинаги. И че ще имам възможността да порасна. Това ме кара да се замисля, че май ще трябва да си намеря работа.
— Още една? Освен книжарницата?
— Нямам идея за финансовата страна на нещата в къщата. Знам, че в банката има някакви пари, върху които се трупа лихва, а постъпват и нови средства от някакъв фонд или нещо от сорта. Ако съдя по бележките, сметките се плащат автоматично оттам, но всъщност не знам никакви подробности. Не искам да изразходвам всичките тези пари, така че…
— Защо не поговориш с някого в банката? Сигурна съм, че там ще ти дадат извлечения, за да видиш как точно стоят нещата.
— Не искам да разговарям с никого, докато не съм сигурен, че Б… — Сам млъкна. Не за да направи пауза. Просто млъкна, поставяйки точката на неочаквано място. Загледа се през прозореца.
Отне ми известно време, за да схвана какво щеше да каже. Бек. Не искаше да разговаря с никого, докато не се убедеше, че Бек наистина няма да се трансформира обратно. Върховете на пръстите му, притиснати към решетките на климатика, бяха побелели, а главата му бе сгушена между раменете.
— Сам — казах, извръщайки поглед към него, доколкото можех, без да отклонявам за дълго очи от пътя, — добре ли си?
Той сви ръцете си в юмруци и ги положи в скута си.
— Защо му трябваше да създава тези нови вълци, Грейс? — проговори той най-накрая. — Така нещата стават толкова по-трудни. А се оправяхме чудесно.
— Нямаше как да знае за теб — отбелязах, поглеждайки го отново. Прокарваше бавно пръст по челото и надолу по носа си. Започнах да се оглеждам за отбивката, където трябваше да завием. — Той е смятал, че… — И този път аз бях тази, която не можа да довърши изречението си… че това е твоята последна година.
— Но Коул… не знам какво да правя с Коул — призна Сам. — Чувствам, че трябва да направя нещо, но не знам какво. Само ако видиш очите му, Грейс. О, божичко, ако видиш очите му ще разбереш, че не е съвсем нормален. Нещо в него се с прекършило безвъзвратно. Освен това другите двама… И Оливия… А аз искам да отида в колеж, но трябва… все някой трябва… Не знам какво точно се очаква от мен, но тази отговорност ме смазва. Не знам къде свършва това, което Пек би искал да сторя, и къде започва това, което самият аз очаквам от себе си. Просто… — гласът му заглъхна, а аз не знаех какво да направя, за да го успокоя.
Няколко безкрайни минути пътувахме в мълчание, от радиото се лееше бързо китарно соло, а белите ограничителни линии на пътя препускаха край нас. Сам беше притиснал пръсти към горната си устна, сякаш бе учуден, че е признал собствената си несигурност.