— Все още се събуждам — казах.
Той ме погледна неразбиращо.
— Заглавието за албума ти. „Все още се събуждам“.
Долових в очите му напрежение, може би изненада, заради доброто ми попадение.
— Точно това е усещането. Точно това. Някой ден ще свикна с мисълта, че е утрин, а аз ще бъда човек до края на деня. Чак до самия край на всички мои дни. Но дотогава ще се лутам безпомощно.
Отново извърнах очи към него и срещнах погледа му.
— Всички се лутаме безпомощно. Един ден всички осъзнаваме, че няма да бъдем вечно деца и ще ни се наложи да пораснем. При теб този момент просто се появява по-късно, отколкото при другите хора. Ще се оправиш.
Усмивката на Сам беше тъжна, но искрена.
— Ти и Бек определено сте от един дол дренки.
— Предполагам, че затова ни обичаш и двамата.
Сам раздвижи пръсти, сякаш свиреше на въображаема китара, и кимна. После каза замислено:
— „Все още се събуждам“. Някой ден, Грейс, ще напиша песни за теб и ще я нарека точно така. А после ще кръстя албума си на нея.
— Защото съм умна — отбелязах.
— Така е — съгласи се Сам.
Той се загледа през прозореца и това ме зарадва, защото ми даде шанс да бръкна в джоба си за кърпичка, без той да ме види. От носа ми беше потекла кръв.
Трийсет и втора глава
Изабел
Дъхът излизаше с хриптене от гърдите ми при всяка трета стъпка, докато тичах. Една, за да напълня дробовете си с хладния въздух. Една, за да издишам. Една, без да дишам.
Не бях тичала от адски дълго време, а на толкова голямо разстояние — от още по-дълго. Винаги бях харесвала джогинга, защото ми даваше възможност да остана насаме с мислите си, далеч от къщата и родителите ми. След като Джак почина обаче, не исках да оставам сама с мислите си.
Сега това се променяше.
И така аз тичах отново, въпреки че беше прекалено студено, за да ми е приятно, пък и бях изгубила форма. Дори и със съвършените нови маратонки, глезените ме боляха зверски.
Тичах към Коул.
Изминаването на разстоянието от нас до къщата на Бек щеше да ме затрудни дори и във времената, когато тичах непрекъснато, така че оставих колата си на около три мили оттам, разкърших се сред мъглата и хукнах.
Тези три мили ми даваха предостатъчно време, за да променя решението си, но аз продължавах да тичам. Най-вероятно вече изглеждах кошмарно, но на кого му пукаше. Ако отивах там просто за да поговорим, не беше толкова важно как изглеждам, нали така?
На алеята пред къщата нямаше кола. Сам вече бе тръгнал нанякъде. Не бях сигурна дали съм облекчена или разочарована от този факт. Това най-малкото означаваше, че има шанс да намеря къщата напълно празна, защото Коул най-вероятно се бе трансформирал във вълк.
Отново не можех да определя дали тази мисъл ми носи облекчение или разочарование.
На двеста метра от къщата забавих ход, притискайки длан вдясно под ребрата си заради острата болка от тичането. Когато стигнах до задната врата, дишането ми почти се беше нормализирало. Пробвах топката на бравата, тя се завъртя без проблеми и вратата се отвори.
Пристъпих вътре и се поколебах на прага. Канех се да извикам „Ехо!“, когато осъзнах, че може би не само Коул си бе върнал човешкия облик. Останах в мрачния коридор, загледана към добре осветената кухня, и си припомних как седях в същата тази къща и наблюдавах как Джак умира.
На Грейс й беше лесно да ми каже, че вината не е моя. Подобни думи обаче не значеха нищо.
Внезапен силен шум ме накара да подскоча. Чух чупене и блъскане някъде из къщата. Всичко това прозвуча като безгласен аргумент в спора ми със самата мен. Стоях, опитвайки се да реша дали да проверя какво става, или да се измъкна безшумно и да хукна обратно към колата си.
Веднъж вече стоя безучастно в тази къща, без да направиш нищо, помислих си мрачно.
Пристъпих напред към кухнята. Поколебах се пред коридора към хола, без да разбирам добре какво точно виждам пред себе си… вода. Неравни виещи се водни ивици рисуваха тънки шарки по дървения под. Изглеждаха като замръзнал лед в блестящото си съвършенство.
Вдигнах очи, за да огледам останалата част от хола. Стаята беше обърната с краката нагоре. Някаква лампа бе съборена върху дивана с изкривен абажур, а по пода бяха разпилени снимки в рамки. Килимчето от кухнята бе събрано на топка край холската масичка, подгизнало от вода. Един от столовете бе съборен назад, подобно на наблюдател на разрухата, който бе припаднал от ужас. Пристъпих внимателно вътре, ослушвайки се предпазливо, но шумотевицата беше утихнала.