Цялата бъркотия беше толкова необичайна, че със сигурност бе предизвикана умишлено — книгите бяха съборени от рафтовете и лежаха разкъсани в локви с вода, наоколо се търкаляха смачкани консерви с храна, празна бутилка от вино бе забита с гърлото надолу в една от саксиите, а стените бяха оплискани с боя.
Тогава чух звуците отново, дращене и трополене, и преди да успея да реагирам, видях някакъв вълк, който се олюляваше в коридора, блъскайки се в стените, докато се приближаваше към мен. Вече започваше да ми става ясно защо холът бе в това състояние.
— Дяволите да го… — възкликнах и отстъпих назад към кухнята. Вълкът обаче явно нямаше намерение да ме напада. Когато влезе неуверено в хола, видях, че от сиво-кафявата му козина се стича вода. Така мокър, изглеждаше странно малък, не по-страшен от куче. Той направи още няколко крачки и после вдигна към мен арогантните си зелени очи.
— Коул! — възкликнах, а сърцето ми ускори ход. — Лудо копеле такова!
За моя изненада той трепна, когато чу гласа ми. Това ми напомни, че в крайна сметка сега беше просто вълк, а инстинктите му най-вероятно се взривиха от присъствието ми, защото стоях между него и изхода.
Отстъпих още една крачка назад, но преди да реша дали трябва да му отворя задната врата, Коул започна да трепери. Когато се приближи на сантиметри от мен, треперенето прерасна в силни конвулсии, а тялото му започна да се разтяга и извива. Отдръпнах се още, за да не повърне върху чудесните ми маратонки, и кръстосах ръце пред гърдите си, за да го наблюдавам как се трансформира.
Коул падна на една страна, а размаханите му лапи оставиха следи от нокти върху едната стена. Сам щеше да остане адски очарован, когато се върнеше. Докосната от магията на трансформацията, плътта му започна да се издува, а челюстите му се разтвориха широко в беззвучен писък на болка.
Вече в човешката си форма, той лежеше по гръб на пода, подобно на кит, изхвърлен на брега, а ръцете му бяха белязани с бледорозовите следи от зарастващи рани. Отвори очи и ме погледна.
Стомахът ми се сви. Коул бе възвърнал лицето си, но очите му все още бяха диви, изгубени сред вълчите спомени. Най-накрая примигна, а веждите му се присвиха по начин, който подсказваше, че вече ме вижда.
— Як номер, а? — дрезгаво каза.
— Виждала съм и по-добри — промърморих хладно. — Какво си направил тук?
Не се помръдна от мястото си, като само отпусна свитите си в юмруци ръце и раздвижи пръсти.
— Научни експерименти. Върху самия мен. Имам страшно сериозен опит в тази дейност.
— Пиян ли си?
— Най-вероятно — ухили се той лениво. — Нямам идея дали трансформацията не ускорява метаболизма, така че може и да съм поизтрезнял. Не се чувствам зле във всеки случай. Защо си тук?
Стиснах устни.
— Не съм. Исках да кажа, че тъкмо си тръгвах.
Коул протегна ръце към мен.
— Не си отивай.
— Че как бих могла да си тръгна? Тук е направо супер — промърморих.
— Помогни ми да разбера — примоли се той. — Помогни ми да разбера как да остана вълк.
Спомних си как бях седяла край леглото на брат ми, който бе рискувал всичко, за да остане човек. Наблюдавах го как губи чувствителността в пръстите си, как стене от болка, докато мозъкът му изгаря от температурата. Нямах думи, за да опиша отвращението, което изпитвах към Коул в този момент.
— Разбери си го сам — отсякох.
— Не мога — каза той, все още излегнат по гръб. — Мога да предизвикам трансформацията, но не и да запазя формата си. Студът върши работа, но също така и адреналинът. Поне така си мисля. Пробвах с ледена вода, но само това не проработи, докато не се порязах, за да предизвикам прилив на адреналин. Ефектът обаче не е траен. Продължавам да се трансформирам обратно.
— Направо ми се къса сърцето от съчувствие. Между другото, Сам ще побеснее, когато види какво си направил с къщата му.
Тръгнах към вратата.
— Изабел, моля те — гласът на Коул ме последва, въпреки че тялото му отказваше да го стори. — Ако не мога да остана вълк, ще се самоубия.