— Познай кой ще го наследи?
Началото на края.
Свих рамене.
— Оставих брат ми да се занимава с училищните дела. Баща им искаше да дойда при него в лабораторията. Искаше вече да започна подготовката за колежа. Искаше да ме превърне в копие на самия себе си. — Замълчах, спомняйки си всички моменти, в които го бях разочаровал. Тишината винаги, винаги бе по-лоша от гневните крясъци. — Но аз не бях като него. Той беше гений.
А аз — не.
— Голяма работа.
— Да, за мен не беше голяма. Обаче за него беше. Той искаше да знае защо дори не се опитвам да положа усилия. Защо насочвам живота си в коренно противоположна посока.
— И каква точно беше тази противоположна посока? — попита Изабел.
Присвих очи, без да отговоря.
— Не ме гледай така. Не се опитвам да разбера кой си. Не ми пука кой си. Просто исках да разбера защо си такъв, какъвто си.
Точно тогава масата се помръдна леко. Вдигнах очи и видях ухилените пъпчиви лица на три малки момичета. И трите ме гледаха ококорено и ухилено с три напълно идентични превъзбудени изражения. Бях пределно наясно какво точно щяха да кажат.
Изабел стрелна с очи натрапничките:
— Ъъ, здрасти. Ако става въпрос за курабийките на момичетата скаутки, можете да се разкарате. Всъщност за каквото и да става въпрос, можете да се разкарате.
Едно от момичетата, явно водачката на групата, от чиито уши висяха гигантски обеци — помня, че Виктор ги наричаше гривни за глезени — натика в ръцете ми розово тефтерче.
— Не мога да повярвам. Знаех си, че не си мъртъв. Знаех си! Ще ми дадеш ли автограф? Моля те!
Другите две девойки промълвиха тихичко: обожемой.
Предполагам, че би трябвало да изпитвам ужас, задето съм бил разпознат. Вместо това обаче, докато ги гледах, си помислих как бях агонизирал в разни хотелски стаи, за да напиша онези жестоки, емоционални песни, а моята фенска база се състоеше от някакви десетинагодишни пикли с тениски от филма „Училищен мюзикъл“. НАРКОТИКА за хлапетата от детската градина.
— Моля? — казах бавно.
Усмивките им увехнаха леко, но момичето с огромните обеци не отдръпна тефтерчето си.
— Моля те — повтори тя. — Ще се подпишеш ли? Няма да те тормозим повече след това, заклеваме се. Направо щях да умра, когато чух „Разбий лицето ми“. Сложила съм си го като мелодия за звънене на телефона. Обожавам го. Това е най-великата песен на всички времена. Разплаках се, когато разбрах, че си изчезнал. Не ядох нищо с дни. Освен това се включих в подписка на хора, които вярваха, че си жив. О, Боже мой, направо не мога да повярвам. Ти си жив.
Едно от момичетата зад нея действително плачеше, поразено от щастието, че сърцето ми продължава да бие.
— О — промълвих и продължих да лъжа убедително, — мислиш, че съм… аха. Е, често ми се случва. Но не, не съм. — Усещах погледа на Изабел, прикован върху мен.
— Какво? — сега вече и усмивката на момичето с обеците се стопи. — Ама ти изглеждаш точно като него. Наистина си сладък — изчерви се толкова силно, че сигурно направо я бе заболяло.
— Благодаря.
Моля ви, махнете се.
— Наистина ли не си… — настоя момичето с обеците.
— Наистина не съм. Нямаш представа колко често хората ме взимат за него, особено откакто плъзнаха онези новини — свих извинително рамене.
— Може ли поне да те снимам с телефона си? — попита тя. — Просто за да разкажа на приятелките си за тази среща.
— Не мисля, че е добра идея — казах неспокойно.
— Това, което се опитва да ти каже, е чупката — обади се Изабел. — Мисля, че сега е просто съвършеният момент да се разкарате.
Момичетата я изгледаха злобно, преди да се отдалечат, блъскайки се едно в друго, докато поглеждаха през рамо към мен. Ясно чувах гласовете им.
— Изглежда точно като него — прошепна едната.
— Мисля, че е той — отбеляза момичето с обеците. — Просто не иска да го притесняват. Избягал е, за да не го тормозят от таблоидите.
Погледът на Изабел бе напълно способен да прогори дупка в лицето ми. Очакваше отговор.