— Объркали са ме с някого — казах й небрежно.
Момичетата се бяха върнали на местата си. Тази с обеците се извърна към нас и извика:
— Каквото и да става, винаги ще те обичам, Коул! Коул? — повтори Изабел.
Коул. Бях се върнал там, откъдето бях тръгнал. Коул Сейнт Клеър.
Докато си тръгвахме, момичетата въпреки всичко ме снимаха с телефоните си.
Началото. На. Края.
Трийсет и пета глава
Сам
Никога не се бях трудил толкова упорито върху музиката си, както в онези първи два часа в студиото: веднага щом Дмитра реши, че не съм просто бегла имитация на Елиът Смит, тя превключи на по-висока предавка. Записвахме отделните куплети два или три пъти, понякога просто за да изпробваме различен аранжимент, допълнителна китарна мелодия или пък да добавим перкусионни ефекти. За някои от песните записвах гласа си по няколко пъти, докато не се сдобиех с моя собствена глутница от пригласящи си Самовци.
Беше страхотно, нереално, изтощително. Започвах да осъзнавам колко малко съм спал предишната нощ.
— Защо не си починеш малко? — предложи ми Дмитра след няколко часа. — Аз ще поработя над миксирането на това, което сме записали досега, така че можеш да станеш, да се изпикаеш или да пийнеш кафе. Гласът ти започва да губи емоционалността си, пък и гаджето ти изглежда така, сякаш много й липсваш.
През слушалките чух възмутения глас на Грейс:
— Ама аз просто си седя тук!
Ухилих се и смъкнах слушалките от главата си. Оставих ги при китарата и се върнах в основното помещение. Грейс изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувствах и самият аз, отпусната на дивана с кучето в краката си. Застанах до нея, докато Дмитра ми показваше аудиограмата на гласа ми върху компютърния монитор. Грейс прегърна крака ми и положи глава върху него.
— Звучиш наистина страхотно.
Дмитра натисна някакъв бутон и гласът ми се разнесе от колоните, ясен и разкрасен със съответните ефекти. Звучеше… е, не точно като моя глас. Или пък точно като моя глас. Моят глас, както би звучал по радиото. Мушнах длани под мишниците си, докато слушах. Ако наистина беше толкова лесно да накараш някой обикновен тип като мен да звучи като професионален музикант, направо се чудех защо всички не са се втурнали към звукозаписните студиа.
— Страхотно е — казах. — Каквото и да си направила, звучи страхотно.
Дмитра не се обърна и продължи да мести плъзгачите по таблото.
— Това си самият ти, сладурче. Всъщност все още не съм направила почти нищо.
Изобщо не й вярвах.
— Да бе, да. Точно така. Къде е тоалетната, между другото?
Грейс посочи с брадичка:
— Отиваш до кухнята и завиваш наляво.
Прокарах пръсти през косата й и щипнах леко ухото й, след което тя ме пусна, а аз се насочих през лабиринта от стаички край кухненския бокс. Озовах се в някакъв коридор, по чиито стени в рамки бяха окачени обложки на албуми с автографи. Тук вече можех да усетя ясно миризмата на цигарен дим. На връщане от тоалетната отделих няколко минути, за да разгледам обложките и подписите върху тях. Карин може и да смяташе, че е способна да разбере всичко за някого по книгите, които чете, но аз знаех, че можеш да разбереш дори повече за даден човек от музиката, която слуша. Ако можеше да се вярва на тези стени, вкусовете на Дмитра очевидно бяха насочени към електронната и денс музика. Имаше наистина впечатляваща колекция, която ме възхити, въпреки че това не бяха точно моите групи. Реших да се пошегувам с големия брой обложки на шведски албуми, когато се върнех в студиото.
Понякога очите ти виждат нещо, което мозъкът пропуска да отчете. Както например, когато вземеш вестник и установиш, че вече знаеш някое изречение, което все още не си прочел съзнателно. Или както когато влезеш в стая и разбереш, че нещо не си е на мястото, още преди да си се огледал.
Същото се случи и сега. Видях лицето на Коул или нещо, което ми напомни за него, но не знаех къде. Обърнах се към стената и плъзнах отново очи по обложките. Този път по-бавно. Оглеждах художественото оформление, заглавията и имената на изпълнителите, търсейки това, което бе предизвикало асоциацията.
Открих го. Беше по-голямо от другите, защото не бе обложка на албум, а доста кичозна корица на списание. Върху нея някакъв тип скачаше към обектива, а отзад останалите членове на състава го зяпаха. Беше доста известна снимка. Помнех, че съм я виждал и преди. Помнех как ми бе направило впечатление, че въпросния тип е разперил ръце и крака по начин, който сякаш казва, че всичко, което има значение в този момент, е полетът му, че не го интересува какво ще се случи, когато се приземи. Помнех също и надписа под снимката, изписан със същия шрифт, който от групата използваха за обложките на албумите си: ПРОБИВ: Фронтменът на НАРКОТИКА разказва какво е да си преуспял, преди да си навършил 18.