Гледах го втренчено.
— Случайно да съм те молила за помощта ти? Случайно да съм те поканила тук, за да ми провеждаш психиатрични сеанси? Нямам нужда да бъда спасявана от самата себе си. Или от теб. За толкова слаба ли ме мислиш? Трябваше просто да те оставя да се самоубиеш.
Отново това изражение, винаги това изражение. Очаквах да видя как думите ми са го наранили, но там нямаше… нищо.
Сълзите изгаряха бузите ми, имах чувството, че се забиват в плътта ми, когато се срещаха под брадичката. Дори не знаех за какво точно плача.
— Ти не си такова момиче — каза Коул. Гласът му звучете уморено. — Повярвай ми, виждал съм достатъчно много от тях, за да го знам. Виж. Не плачи. Ти и такова момиче не си.
— Сериозно? И какво момиче съм в такъв случай?
Фактът, че бе обърнал внимание на сълзите ми, внезапно направи самата мисъл, че ме вижда в това състояние, нетърпима. Затворих очи.
— Просто се махай. Махай се от стаята ми.
Когато ги отворих отново, него вече го нямаше.
Докато слизах по стълбите, бях изкушен от идеята да изляза навън и да проверя дали онова неудържимо треперене и болката в стомаха, които бях почувствал докато идвахме, наистина означаваха това, което си мислех, че означават. Въпреки това останах сред топлината на къщата. Имах усещането, че бях научил за себе си нещо, което не знаех преди, частица познание, толкова нова, че ако сега се превърнех във вълк, следващия път, когато станех Коул, може би щях да съм я изгубил безвъзвратно.
Поколебах се в основата на стълбището, знаейки, че баща и се намира нейде в дълбините на къщата, докато Изабел е останала сама в нейната кула.
Какво ли бе чувството да израснеш в дом, който изглежда като този? Направо ме беше страх да дишам твърде шумно, за да не съборя някоя декоративна чиния от стената или да не наруша хармонията на съвършено подредените изсушени цветя. Самият аз също бях живял охолно — лудите учени по принцип са доста богати — но нашата къща никога не беше изглеждала така. Животът ни просто бе изглеждал… жив.
Завих по грешния коридор на път за кухнята и се озовах в природонаучния музей на Минесота: огромна стая с висок таван, обитавана от цяла армия препарирани животни. Бяха толкова много, че бих се усъмнил дали са истински, ако не усещах тежката миризма на мърша, тегнеща в помещението. Нямаше ли някакви закони за защита на застрашените животински видове в Минесота? Някои от тези си изглеждаха направо абонирани за проклетата Червена книга; със сигурност не ги бях виждал в щата Ню Йорк, така или иначе. Загледах се в някаква дива котка с екзотична окраска, която се взираше в мен с мъртвите си стъклени очи. Спомних си нещо от разговора ни с Изабел, когато я бях срещнал за първи път… нещо, свързано с увлечението на баща и по стрелбата.
Не особено изненадващо открих и вълк, застинал завинаги в дебнеща поза край една от стените с проблясващи в сумрака стъклени очи. Явно глупостите на Сам все пак ми бяха влезли под кожата, защото си помислих, че това е наистина кошмарен начин да умреш далеч от реалното си тяло. Също като астронавт, загинал в космоса.
Огледах още веднъж животните — границата, която ме делеше от тях, ми се струваше извънредно илюзорна — и бутнах вратата в другия край на стаята с надеждата, че тя най-сетне ще ме отведе в кухнята.
Отново сгреших. Намирах се в елегантно обзаведена кръгла зала, осветявана от лъчите на залязващото слънце, които нахлуваха през заелите по-голямата част от стените прозорци. В центъра й имаше огромен роял и… всъщност нищо друго. Просто един роял сред оцветените в тъмночервено стени. Това беше стая, посветена единствено на музиката.
Осъзнах, че дори не помня последния път, когато бях пял.
Не помнех последния път, когато това ми бе липсвало.
Докоснах края на рояла; блестящият лак бе студен под пръстите ми. Незнайно защо точно сега, докато нощният студ напредваше към мен отвъд прозорците, нетърпелив да промени кожата ми, аз бях повече човек, отколкото се бях чувствал от много дълго време.
Хлипах известно време, докато най-накрая не се надигнах от леглото и не отидох да се измия в малката си баня. След като оправих грима си, се приближих до прозореца, през който бе гледал Коул, и се запитах колко ли далеч бе той в момента. За моя изненада забелязах лъч на фенерче, който прорязваше тъмносиния мрак на нощта и се движеше по лъкатушещата пътека през горите към малкия парк до езерото. Дали беше Коул? Не, той не би могъл да остане човек в това време, не и след като беше толкова близо до трансформацията преди малко. Баща ми?