Намръщих се, загледана в тайнствената светлинка, чудейки се дали не вещае неприятности.
Тогава чух пианото. Знаех със сигурност, че не беше баща ми, който никога не свиреше, а колкото до майка ми, тя не бе докосвала клавишите от месеци. Освен това до ушите ми не достигаше някоя от нежните, красиви партитури, които майка ми обичаше да свири. Това бе неспокойна, бърза, зловеща мелодия, която се повтаряше отново и отново, сякаш някой очакваше включването на други инструменти, които да я допълнят.
Представих си Коул толкова ясно, че просто трябваше да го видя как свири. Тихо слязох на долния етаж и се промъкнах към музикалната стая. Поколебах се пред вратата и леко се приведох, за да надникна вътре, без да бъда забелязана.
Той беше там. Не беше седнал нормално върху пейката, а се бе облегнал на коляно върху нея, все едно не планираше да се застоява тук за дълго. Не можех да видя от този ъгъл пръстите му на музикант, които бях забелязала по-рано, но нямаше и нужда да ги виждам. Всичко, което трябваше да видя, бе лицето му. Беше се изгубил в повтарящата се мелодия, осветен от залязващото слънце, освободил се от неизменната си броня. Това не беше агресивният и нагъл красавец, когото бях срещнала преди няколко дни. Беше просто едно момче, което търси вярната мелодия. Изглеждаше млад, несигурен и нежен, а аз се чувствах предадена, задето някак бе успял да се съвземе от случилото се, докато аз не можех.
По някакъв странен начин той отново бе откровен с мен и споделяше още една своя тайна, докато аз нямах нищо, което искам да му дам в замяна. За първи път виждах нещо в очите му.
Виждах, че отново чувства, а това, което чувстваше, му причинява болка.
Не бях готова да наранявам…
Трийсет и седма глава
Сам
Пътят към дома от Дълът беше колаж от червените светлини на стоповете, пътни знаци, които проблясваха в мрака, за да потънат обратно в него толкова бързо, колкото се бяха появили, гласът ми, звучащ от колоните, докато припявах сам на себе си, и лицето на Грейс, огрявано от фаровете на движещите се в обратната посока автомобили.
Очите й бяха полупритворени от умора, но самият аз се чувствах така, сякаш никога повече нямаше да успея да заспя. Сякаш изживявах последния си ден на тази земя и трябваше да бъда буден през всяка минута от него. Вече й бях казал за Коул, за това кой точно е той, но усещах, че имам още за казване. Най-вероятно я отегчавах, но тя бе достатъчно мила, за да не ми го каже. Повторих за пореден път:
— Знаех си, че ми изглежда познат. Просто не мога да разбера защо Бек би направил нещо подобно.
Грейс скри ръце в ръкавите на палтото си. Кожата й изглеждаше синкава на светлината от дисплея на радиото.
— Може би Бек не е знаел кой е той. Имам предвид, че и самата аз не съм особено запозната с НАРКОТИКА. Знам само една тяхна песен. Онази за разбитите лица или нещо от сорта.
— Но той трябва да е знаел. Бек го е открил в Канада. Докато Коул е бил на турне. На турне. Колко време ще мине, преди някой в Мърси Фолс да го разпознае? Какво ще стане, ако го отведат у дома и той се превърне във вълк? Когато през лятото върне окончателно човешката си форма, какво ще прави? Ще се крие в къщата е надеждата никой да не го познае?
— Може би — промърмори Грейс. Избърса носа си с кърпичка, после я смачка и я натика в джоба на палтото си. — Ако иска да си остане изгубен, това няма проблем. Смятам, че трябва да го попиташ. Може и аз да го направя, след като ти не го харесваш.
— Просто му нямам доверие. — прокарах пръсти през волана. С периферното си зрение видях как Грейс облегна глава на вратата. Изобщо не изглеждаше добре.
Внезапно усетих как ме изпълва чувство на вина. Тя беше положила толкова много усилия, за да бъде този ден съвършен, а аз развалях всичко.
— Ох, аз… съжалявам. Държа се като пълен неблагодарник. Няма да се притеснявам повече за това става ли? Ще оставя този проблем за утре.
— Лъжец.
— Не ми се сърди.
— Не ти се сърдя. Просто в момента ми се спи и искам да бъдеш щастлив.
Свалих едната си ръка от волана, за да докосна нейната, лежаща в скута й. Кожата й беше гореща.
— Щастлив съм — казах, въпреки че се бях почувствал още по-зле. Бях разкъсван между желанието да вдигна дланта й пред лицето си, за да проверя дали мирише на вълк, и това да я оставя там и да се преструвам, че всичко е наред