Страйк успя да изяде няколко хапки от десерта си, докато тя кашляше с всичка сила в салфетката.
— … брак, който ни поднася интернет — завърши тя с насълзени очи. — И което бе едва ли не по-лошо, очакваше да съм на нейна страна срещу мърлявите студенти, които нападнали лабораториите им. Аз съм дъщеря на ветеринар, израснала съм с животни и ги харесвам повече от мнозинството хора. За мен Катрин Кент е една ужасна персона.
— А имате ли идея коя може да е Епицена, дъщерята на Харпия? — попита Страйк.
— Не — отвърна Елизабет.
— Ами джуджето в чувала на Резача?
— Няма да обяснявам нищо повече за тая противна книга!
— Куин да е познавал жена, на име Пипа?
— Аз не съм срещала такава. Но той водеше курсове по творческо писане, посещавани от жени на средна възраст, дето търсят смисъл в живота си. Тъкмо там забърса Катрин Кент.
Тя отпи кафе и погледна часовника си.
— Какво можете да ми кажете за Джо Норт? — попита Страйк.
Тя го стрелна с подозрение.
— Защо?
— Любопитен съм — отвърна Страйк.
Той не знаеше защо тя реши да отговори; може би защото Норт отдавна бе покойник или заради сантименталността й, която бе доловил още при посещението в претрупания й кабинет.
— Той беше от Калифорния — започна тя. — Дошъл беше в Лондон да открие английските си корени. Беше гей, няколко години по-млад от Майкъл, Оуен и мен и пишеше много откровен пръв роман за живота, който бе водил в Сан Франциско. Майкъл ме запозна с него. Смяташе, че работата му е първокласна, ала той не беше от бързите писатели. Все ходеше по купони, а още тогава е бил ХИВ позитивен, което ние разбрахме няколко години по-късно, и не се грижеше за себе си. Дойде моментът, когато се разболя от СПИН. — Елизабет прочисти гърло. — Помните истерията около ХИВ, когато за пръв път се разчу.
Страйк бе претръпнал към факта някои хора да го смятат за почти десет години по-възрастен, отколкото беше. Всъщност беше чувал от майка си (тя не беше от тези, дето си сдържат езика, за да пощадят детската психика) за болестта убиец, преследваща отдаващите се на безразборен секс и споделящите игли.
— Джо рухна физически и всички онези хора, които искаха да го познават, когато бе обещаващ, умен и красив, се пръснаха, освен Майкъл и Оуен, което им правеше чест — додаде Елизабет неохотно. — Те се грижеха за Джо, ала той умря, без да е довършил романа си. Майкъл беше болен и не можа да дойде на погребението на Джо, ала Оуен беше сред носещите ковчега. В знак на благодарност за грижите им Джо остави на двамата онази прекрасна къща, където някога бяха устройвали партита и бяха седели по цели нощи да обсъждат книги. През много от тези вечери присъствах и аз. Бяха… щастливи времена — каза Елизабет.
— Доколко използваха къщата след смъртта на Норт?
— За Майкъл не мога да кажа, но се съмнявам да е стъпвал там след разрива с Оуен, който настъпи скоро след погребението на Джо — сви рамене Елизабет. — Оуен никога не ходеше там, ужасѐн да не срещне Майкъл. Условията на Джо бяха конкретни: мисля, че го наричат ограничително съглашение. Джо държеше къщата да се запази като творческо убежище. Именно така Майкъл успяваше да блокира продажбата й през всички тези години; семейство Куин никога не откриха творци, на които да я продадат. Един скулптор я нае под наем за известно време, но не потръгна. То се знае, Майкъл беше безкрайно взискателен относно наемателите, та да попречи на Оуен да се облагодетелства финансово, а той може да си позволи да наеме адвокати, дето да обосноват законово прищевките му.
— Какво се случи с недовършения роман на Норт? — попита Страйк.
— О, Майкъл спря работа по собствения си роман и довърши този на Джо посмъртно. Нарича се „Към предела“, Харолд Уийвър го публикува. Култова класика е и постоянно бива преиздаван.
Тя отново погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам — обяви. — Имам среща в два и половина. Палтото ми, моля — подвикна на минаващ келнер.
— Чух от някого — каза Страйк, който отлично си спомняше, че този някой беше Анстис — как сте надзиравали ремонт на Талгарт Роуд преди известно време.