Опитът бе научил Страйк, че има определен тип жени, върху които той притежаваше необичайна притегателна сила. Общите им белези бяха интелигентност и донякъде разхлопани дъски в главата. Често бяха привлекателни и обикновено, както най-старият му приятел Дейв Полуърт обичаше да се изразява, „шибани въздухарки“. Страйк никога не бе отделил време да анализира кое точно у него привличаше този тип, но Полуърт, любител на скалъпени теории, беше на мнение, че такива жени (нервни, чак с прекалено добър произход) подсъзнателно търсят „примитивна кръв“.
Шарлот, бившата годеница на Страйк, би могла да бъде определена като кралицата на въпросната категория жени. Красива, умна, нестабилна и сбъркана, тя се бе връщала отново и отново при Страйк въпреки съпротивата на семейството й и едва прикриваната неприязън на приятелите й към него. Най-сетне през март той беше сложил край на шестнайсетгодишната им люшкаща се връзка и тя почти мигом се сгоди за бившия си приятел, от когото Страйк я беше отвоювал толкова отдавна по време на студентските им години в „Оксфорд“. Като се изключеше една невероятна нощ, оттогава в любовния живот на Страйк бе настанала суша. Работата бе запълвала буквално всеки час от времето, през което беше буден, и той успешно бе устоявал на аванси — прикрити или директни — от такива като впечатляващата му клиентка брюнетка, която бе на път да се разведе и имаше много свободно време за убиване, плюс че изпитваше самота, която да бъде подсладена.
И все пак винаги бе налице опасният порив да се предаде пред разните му усложнения за една или две нощи на утеха, а ето че сега Нина Ласелс бързаше редом с него по „Странд“, като правеше две крачки на една негова и му съобщаваше точния си адрес в „Сейнт Джонс Уд“, „за да изглежда, сякаш вече си бил там“. Тя едва му стигаше до рамото, а Страйк никога не бе харесвал много дребни жени. Неспирният й поток от приказки за „Роупър — Чард“ бе насичан от смях по-често, отколкото бе необходимо, а веднъж или два пъти докосна ръката му, за да подчертае казаното.
— Пристигнахме — каза най-после, когато се приближиха до висока модерна сграда с въртяща се стъклена врата и думите „Роупър — Чард“, изписани в оранжево на каменната фасада.
Широкото фоайе, осеяно с хора във вечерно облекло, водеше към редица метални плъзгащи се врати. Нина извади покана от чантичката си и я показа на някакъв, който приличаше на временно наета прислуга в зле прилягащ смокинг, после тя и Страйк се присъединиха към още двайсет души в голям асансьор с огледални стени.
— Този етаж е за срещи — извика му Нина, когато слязоха в претъпкано открито общо пространство, където свиреше оркестър и имаше много слабо зает дансинг. — Обикновено тук има прегради. И тъй… с кого искаш да се срещнеш?
— С всеки, който познава добре Куин и има представа къде би могъл да бъде.
— Всъщност само Джери отговаря на това…
Бяха притиснати от нова пратка гости от асансьора и се придвижиха навътре в множеството. На Страйк му се стори, че Нина се е хванала за сакото му като дете, но не реагира в ответ да хване ръката й или по някакъв начин да подсили впечатлението, че са гаджета. Веднъж-два пъти я чу да поздравява хора, с които се разминаваха. Накрая се добраха до отсрещната стена, където маси, обслужвани от келнери в бели сака, стенеха под изобилието от храна за парти и беше възможно да се води разговор, без да се крещи. Страйк си взе две петифури с раци и ги изяде, неудовлетворен, че бяха толкова малки, а Нина се оглеждаше наоколо.
— Никъде не зървам Джери. Вероятно е горе на покрива и пуши. Да пробваме ли там? О, виж ти… Даниъл Чард се смесва със стадото!
— Кой точно е?
— Онзи плешивият.
Около шефа на компанията се бе отворило малко празно пространство на респект като кръг полегнало жито около издигащ се хеликоптер, докато той разговаряше с млада жена с черна рокля и пищна фигура.
Фалос Импудикус. Страйк не можа да потисне ухилване, но установи, че плешивостта на Чард не е отблъскваща. Той бе по-млад и във форма, отколкото Страйк бе очаквал, и дори красив посвоему с гъстите си черни вежди, надвесени над дълбоко разположени очи, нос като на хищна птица и тънки устни. Тъмносивият му костюм не се отличаваше с нищо, ала носеше бледоморава вратовръзка, по-широка от обичайните, с рисунки на човешки носове. Страйк, чието отношение към облеклото бе неизменно конвенционално, инстинкт, наследен от армията, нямаше как да не бъде заинтригуван от това дребно, но натрапчиво отричане на конформизъм у един ръководител на компания, особено при положение че то привличаше и други изненадани погледи.