— Къде е пиенето? — попита Нина и безполезно се надигна на пръсти.
— Ето там — посочи Страйк към бар пред прозорци, гледащи към тъмната Темза. — Стой тук, аз ще донеса. Бяло вино ли?
— Шампанско, стига Даниъл да е развързал кесията.
Той предприе пробив през тълпата, за да може, без да бие на очи, да застане близо до Чард, който мълчеше и само слушаше събеседничката си. У нея се долавяше лекото отчаяние на човек, ненамиращ точните думи в разговора. Страйк забеляза, че опакото на дланта, в която Чард стискаше чаша вода, е покрито с лъскава червена екзема. Спря непосредствено зад гърба му, уж за да пропусне група жени, придвижващи се в противоположната посока.
— … и наистина беше ужасно забавно — нервно бъбреше момичето с черната рокля.
— Да — рече Чард, очевидно силно отегчен. — Сигурно е било.
— А беше ли в Ню Йорк приказно? Искам да кажа… не приказно… но беше ли полезно? Забавно? — попита събеседничката му.
— Натоварено — отвърна Чард и макар Страйк да не виждаше лицето му, стори му се, че той се прозя. — Твърде много дигитални разговори.
Масивен мъж в костюм от три части, който изглеждаше вече пиян, въпреки че бе само осем и половина, спря пред Страйк и с пресилена любезност го покани да продължи напред. Страйк нямаше друг избор, освен да приеме поканата, изразена с усърдни жестове, и да се отдалечи отвъд обхвата на гласа на Даниъл Чард.
— Благодаря — каза Нина няколко минути по-късно, като пое шампанското си от Страйк. — Да се качим ли до градината на покрива?
— Чудесно — отвърна Страйк. Той също си бе взел шампанско не защото го харесваше, а защото нямаше нищо друго, което би пил. — Коя е жената, дето говори с Даниъл Чард?
Нина протегна шия да погледне, повела Страйк към вита метална стълба.
— Джоана Уолдгрейв, дъщерята на Джери. Тъкмо написа първия си роман. Защо? Твой тип ли е? — попита тя с леко задъхан смях.
— Не — отвърна Страйк.
Изкачиха се по стъпалата от метална мрежа, като Страйк отново разчиташе силно на перилото. Леденият нощен въздух опари дробовете му, когато се озоваха на върха на сградата. Ширнала се гладка като кадифе морава, цветни лехи и млади дръвчета, пейки, пръснати навред; имаше дори осветено от прожектор езерце, в което като пламъчета се стрелкаха рибки под тъмните листа на водни лилии. Външни калорифери като гигантски стоманени гъби бяха поставени на групи помежду квадратните тревни площи и под тях се бяха скупчили хора с гръб към пасторалната синтетична гледка, обърнати към останалите пушачи със светещи връхчета на цигарите.
Гледката към града беше разкошна, плюшеночерна, осеяна със светлинки като скъпоценни камъни, Окото на Лондон, искрящо в син неон, кулата „Оксо“ с алените й прозорци, Саутбанк Сентър, Биг Бен, Уестминстърският дворец, окъпан в яркозлатиста светлина, далеч вдясно.
— Ела — каза Нина, дръзко хвана Страйк за ръката и го поведе към трио, изцяло съставено от жени, чийто дъх се виеше в облачета бяла пара дори когато не изпускаха цигарен дим.
— Здравейте — обърна се към тях Нина. — Някой да е виждал Джери?
— Вързал е кънките — дръзко обяви червенокосо момиче.
— О, не — изохка Нина. — А се справяше толкова добре!
Върлинеста блондинка хвърли поглед през рамо и промърмори:
— Миналата седмица беше пиян-залян в „Арбътъс“.
— Всичко е заради „Bombyx Mori“ — отсече сърдито на вид момиче с къса тъмна коса. — Пък и уикендът в Париж за годишнината от сватбата не им се получил. Сигурно Фенела пак са я прихванали нейните настроения. Кога най-после ще я напусне?
— Тя тук ли е? — любопитно се осведоми блондинката.
— Тук е някъде — отвърна тъмнокосото момиче. — Няма ли да ни запознаеш, Нина?
Последва безредно представяне, от което Страйк не схвана точно кое от момичетата е Миранда, Сара или Ема, преди четирите жени отново да се впуснат в дисекция на нещастието и пиянството на Джери Уолдгрейв.
— Трябваше да зареже Фенела още преди години — заяви тъмнокосата. — Зла жена.
— Шшш! — изсъска Нина и четирите изведнъж станаха неестествено тихи, когато към тях се заклатушка мъж, висок почти колкото Страйк.