— Той си има други, с които да говори, Джо, остави го.
— Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?
Страйк наблюдаваше как Джоана се отдалечи от баща си, очевидно ядосана. Даниъл Чард също беше изчезнал; Страйк се чудеше дали не се е измъкнал през вратата, докато всички бяха отправили вниманието си към Фанкорт.
— Президентът ви не обича да е под светлината на прожекторите — подхвърли Страйк на Нина.
— Казват, че у него имало голямо подобрение — сподели Нина, която още гледаше към Фанкорт. — Преди десет години не можел да вдигне очи от бележките си. Но пък като бизнесмен е добър. Проницателен.
У Страйк се бореха любопитството и умората.
— Нина — каза той и притегли спътничката си встрани от хората, скупчени около Фанкорт. Тя му се остави да я отведе най-охотно. — Къде каза, че е ръкописът на „Bombyx Mori“?
— В сейфа на Джери — отговори тя. — На долния етаж. — Отпи от шампанското си и очите й блеснаха. — Нима искаш онова, което си мисля?
— Ще си имаш ли неприятности?
— Огромни — безгрижно заяви тя. — Ала картата ми за отваряне е у мен, а и всички са ангажирани, нали?
Плюс че баща й е дворцов адвокат, помисли си безжалостно Страйк. Не биха я уволнили с лека ръка.
— Мислиш ли, че можем да му пуснем копие?
— Да го направим — каза тя и допи шампанското си.
Асансьорът беше празен, а долният етаж — тъмен и пуст. Нина отвори вратата към отдела с картата си и го поведе уверено между черни монитори и празни бюра към по-широк ъглов офис. Единствената светлина идваше от непрестанно осветения Лондон отвъд прозорците и проблясването на някоя и друга оранжева лампичка, индикираща, че компютърът е на режим стендбай.
Кабинетът на Уолдгрейв не беше заключен, но сейфът, поставен зад библиотечен шкаф, работеше с табло. Нина набра четирицифрения код. Вратата му се отвори и Страйк видя вътре неспретнато купче листове.
— Това е — щастливо обяви тя.
— Говори по-тихо — посъветва я Страйк.
Страйк застана да пази, докато тя пусна копие за него на фотокопирната машина пред вратата. Безкрайният й шум бе странно успокояващ. Никой не дойде, никой не видя; петнайсет минути по-късно Нина върна ръкописа в сейфа и го заключи.
— Готово.
Тя му подаде фотокопието, опасано с няколко здрави ластични ленти. Когато той го поемаше, тя се наклони напред и продължително се отърка в него. Дължеше й нещо в замяна, но беше разнебитен от умора. Не го привличаше нито идеята да се тътри до апартамента й в „Сейнт Джонс Уд“, нито тази да я заведе в мансардата си на Денмарк стрийт. Дали среща за по питие утре вечер щеше да е достатъчна отплата? После си спомни, че утре беше вечерята у сестра му по случай рождения му ден. Луси бе предложила да заведе някого.
— Искаш ли да дойдеш с мен на една досадна вечеря утре? — попита я той.
Тя се засмя, очевидно доволна.
— Кое ще й е досадното?
— Всичко. Ти ще я освежиш. Идва ли ти се?
— Ами… защо не? — ведро отвърна тя.
Поканата като че уреждаше сметката; той почувства как настойчивостта й за физически контакт отслабва. Излязоха от тъмния отдел с приятелски чувства един към друг и с копирания ръкопис на „Bombyx Mori“, скрит под палтото на Страйк. След като си записа адреса и телефонния й номер, той я качи благополучно на такси с чувство на облекчение и освобождение.
14
Понякога седи по цял следобед и чете все същите противни, грозни (чумата да ги тръшне, не мога да ги търпя!), долнопробни стихове.
На следващия ден имаше демонстрация срещу войната, в която Страйк бе изгубил крака си, хиляди маршируваха през студения Лондон с плакати, водени от семействата на военнослужещи. Страйк бе чул от общи приятели, че родителите на Гари Топли — загинал при експлозията, струвала на Страйк крайника — щели да са сред демонстриращите, но на Страйк не му и хрумна да се присъедини. Чувствата му по отношение на войната не можеха да бъдат капсулирани в черни букви върху квадратен бял плакат. Свърши си работата, и то добре, беше негово кредо и тогава, и сега, а да марширува, би означавало да внушава угризения, каквито той не изпитваше. Така че си постави протезата и облечен в най-хубавия си италиански костюм, се отправи към Бонд стрийт.