— Трябва още веднъж да разправиш историята си, приятелю — каза Анстис и разпростря пред себе си показанията, които явно бе взел от жената полицай.
— Нали не възразяваш да пийна? — попита Страйк уморено.
Под развеселения поглед на Анстис Страйк извади единичното малцово уиски „Аран“ от плика и добави два пръста от хладката вода в пластмасовата чашка.
— Така, бил си нает от съпругата на покойния да го издириш… допускаме, че трупът е на писателя… на…
— Оуен Куин, да — вметна Страйк, докато Анстис се взираше в почерка на колежката си. — Жена му ме нае преди шест дни.
— И тогава той беше в неизвестност от…
— Десет дни.
— Но тя не е съобщила в полицията?
— Не. Правел го е редовно. Зачезвал нанякъде, без да каже на никого къде е, и после отново се прибирал у дома. Обичал е да отсяда по хотели без жена си.
— А защо този път се е обърнала към теб?
— У дома им нещата са трудни. Имат дъщеря инвалид, парите не им стигат. Отсъствал е по-дълго от обикновено. Тя помислила, че е отишъл в хотел за отдих на писатели. Не знаела името му, но аз го проверих и го нямаше там.
— Все още не разбирам защо се е обърнала към теб, а не към нас.
— Каза, че ви потърсила веднъж при негово изчезване и той й се ядосал. Очевидно е бил у приятелка.
— Това ще го проверя — каза Анстис и си нахвърля бележка. — Какво те накара да отидеш в онази къща.
— Снощи научих, че Куин е бил неин съсобственик.
Кратка пауза.
— Жена му не го ли беше споменала?
— Не — отвърна Страйк. — Тя твърди, че той я мразел и никога не припарвал до нея. Останах с впечатлението, че е почти забравила за тази им собственост…
— Дали е правдоподобно? — промърмори Анстис. — Били са притеснени финансово все пак.
— Сложно е — поясни Страйк. — Другият съсобственик е Майкъл Фанкорт…
— Него съм го чувал.
— Тя твърди, че той не им позволявал да я продадат. Между Фанкорт и Куин е имало вражда. — Страйк отпи от уискито. То загря гърлото и стомаха му. (Стомахът на Куин, целият му храносмилателен тракт бе изрязан. Къде ли беше, по дяволите?) — Тъй или иначе, отидох в къщата по обед и той беше там… или по-голямата част от него.
Уискито го накара да закопнее силно за цигара.
— Трупът изглеждал много зле, доколкото разбрах — подхвърли Анстис.
— Искаш ли да го видиш?
Страйк извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките на трупа и го плъзна по бюрото.
— Дявол го взел — промълви Анстис. След като разглежда мълчаливо разложения труп в продължение на минута, той попита, отвратен: — Какво е това около него… чинии ли?
— Да — отвърна Страйк.
— Значат ли нещо за теб?
— Нищо — каза Страйк.
— Имаш ли представа кога е видян жив за последен път?
— Жена му го е видяла за последно вечерта на пети. Тъкмо бил вечерял с агентката си, която му казала, че няма да може да издаде последната си книга, защото е оплюл бог знае колко хора, някои от тях много склонни към съдебни искове.
Анстис погледна бележките, предадени му от детектив инспектор Роулинс.
— Това не си го казал на Бриджет.
— Не ме е питала. Не постигнахме особена хармония с нея.
— Откога тази книга е по книжарниците?
— Няма я по книжарниците — отвърна Страйк и доля още уиски в чашката си. — Още не е издадена. Казах ти, скарал се е с агентката си, защото му казала, че не подлежи на публикуване.
— Ти чел ли си я?
— Повечето от нея.
— Жена му ли ти даде екземпляр?
— Не, тя твърди, че изобщо не я е чела.
— Забравила, че притежават втора къща, не чете книгите на мъжа си — отбеляза Анстис, без да набляга на твърдението си.
— Нейната версия е, че ги четяла, когато се превърнели в истински книги с корици — поясни Страйк. — Не знам дали съм прав, но й вярвам.
— Ъхъ… — промърмори Анстис, който си записваше допълнения към показанията на Страйк. — Как се сдоби с копие от ръкописа?