Страйк не можеше да се отърси от неоснователното си убеждение, че е бил длъжен някак да подуши сцената отдалече, след като бе обучен да е същински лешояд. Как бе могъл той, с прословутия си някога инстинкт за странното, опасното, подозрителното, да не осъзнае, че шумният самодраматизиращ се и саморекламиращ се Куин бе отсъствал твърде дълго време, че бе пазил несвойствено мълчание?
Защото глупакът се бе превърнал в лъжливото овчарче… и защото аз съм изфирясал.
Надигна се от леглото и се отправи към банята, но мислите му постоянно се връщаха към трупа: зейналата празнина в торса, изгорените орбити на очите. Убиецът се бе движил около тази ужасия, докато тя още бе кървила, докато в обширното сводесто пространство все още се бе носило ехото от писъците на Куин, и внимателно бе нагласял вилиците… Изникна и още един въпрос за списъка му: чули ли бяха съседите нещо от последните мигове на Куин и какво?
Най-после Страйк си легна в леглото, закри очи с масивната си космата ръка и се вслуша в собствените си мисли, които му дърдореха като близнак работохолик, дето не мирясва. Полицейските експерти бяха имали на разположение повече от двайсет и четири часа. Сигурно вече си бяха създали някакво мнение, та макар и не всички тестове да бяха завършени. Трябваше да се обади на Анстис и да разбере какво се говори…
Стига — смъмри той уморения си хиперактивен мозък. — Стига.
И със същата сила на волята, която в армията му бе позволявала да заспива мигом на гол бетон, на скалиста земя, върху армейски койки с дюшеци на буци, скърцащи жално под тежестта му при всяко негово движение, плавно потъна в сън като боен кораб, плъзгащ се по тъмна вода.
21
Какво, нима е мъртъв?
Ама напълно ли умря най-сетне? Наистина, завинаги, за вечни времена?
В девет без петнайсет следващата сутрин Страйк слизаше бавно по металните стълби и се питаше не за първи път защо не стори нещо по въпроса с повредения асансьор. Коляното още го болеше и бе подуто след падането, така че си бе запланувал повече от час да стигне до „Ладброук Гроув“, защото не му беше по джоба непрестанно да се вози с таксита.
С отварянето на вратата го лъхна леден въздух и после всичко стана бяло, когато на сантиметри от очите му проблесна светкавица. Примигна и пред зрението му затанцуваха силуетите на трима мъже — вдигна ръката си, за да се предпази от нов залп светкавици.
— Защо не уведомихте полицията, че Оуен Куин е изчезнал, господин Страйк?
— Знаехте ли, че той е мъртъв, господин Страйк?
За един миг му хрумна да се върне вътре и да тръшне вратата под носа им, но това би означавало да седи като пленник и по-късно пак да му се наложи да се изправи пред тях.
— Без коментар — изрече хладнокръвно и тръгна срещу тях, без да е склонен да отклони траекторията си на движение и на косъм, така че те бяха принудени да се дръпнат от пътя му, като двама задаваха въпроси, а един подтичваше заднешком и щракаше ли, щракаше с фотоапарата си.
Момичето, което често правеше компания на Страйк за по цигара пред входа на магазина за китари, наблюдаваше смаяно сцената през витрината.
— Защо не казахте на никого, че той е в неизвестност повече от две седмици, господин Страйк?
— Защо не известихте полицията?
Страйк крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и мрачно изражение. Те подтичваха край него в опити да го накарат да говори, досущ чайки с остри като бръсначи клюнове, пикиращи срещу риболовен траулер.
— Пак ли се опитвате да им натриете носа, господин Страйк?
— Искате да спечелите преднина пред полицията ли?
— Публичността добра ли е за бизнеса ви, господин Страйк?
Той беше тренирал бокс в армията. Във фантазията си се извръщаше светкавично и забиваше ляво кроше в областта на плаващото ребро, а дребният мръсник се сгърчваше…
— Такси! — извика той.
Щрак, щрак, щрак, чу се от фотоапарата, докато се качваше в автомобила; за щастие, светофарът бе станал зелен, таксито плавно се отдели от тротоара и след като потичаха малко след него, онези се отказаха.