— О, ами тогава… щом на полицията й е нужно… разбирам — измънка Уолдгрейв. — Няма нужда да ме изпращаш, не ставай.
Той излезе в коридора и чуха външната врата да се хлопва зад него.
— Нямам представа защо дойде — намусено процеди Лионора. — Сигурно за да се успокои, че е извършил добро дело.
Отвори картичката, която той й бе дал. Отпред имаше акварел с теменужки. Вътре се виждаха много подписи.
— Сега всички са любезни, защото са гузни — каза Лионора и метна картичката върху пластмасовия плот на масата.
— Гузни?
— Никога не го оцениха. Книгите си искат маркетинг — заяви изненадващо тя. — Искат си реклама. Задача на издателите е да подбутнат малко. Никога не му издействаха да се покаже по телевизията, не му дадоха нищо, което му беше нужно.
Страйк се досещаше, че това са оплаквания, които бе чувала от мъжа си.
— Лионора — каза той и извади бележника си, — нали може да ти задам няколко въпроса.
— Може, защо не. Само че аз не знам нищо.
— Да ти се е обаждал някой, който е говорил с Оуен или го е виждал, след като е тръгнал от тук на пети?
Тя поклати глава.
— Никакви приятели или роднини?
— Никой — отговори тя. — Искаш ли чай?
— Да, ако обичаш — каза Страйк, на когото не му се искаше нищо, приготвено в тази мърлява кухня, но държеше тя да продължи да говори.
— Доколко познаваш хората от издателството на Оуен? — попита я през шума от пълненето на чайника.
Тя сви рамене.
— Почти никак. Запознах се с тоя Джери веднъж, когато Оуен подписваше екземпляри от книга.
— Не си ли близка с някого от „Роупър — Чард“?
— Не. Че защо ми е? Оуен работеше с тях, не аз.
— И не си чела „Bombyx Mori“, така ли? — подхвърли той между другото.
— Казах ти вече. Не обичам да ги чета, докато не бъдат издадени. Защо всички все това ме питат? — каза и вдигна поглед от плика с покупки, където ровеше за бисквити. — Какво му има на трупа? — попита внезапно. — Какво се е случило с него? Не искат да ми кажат. Взеха му четката за зъби за ДНК, та да го идентифицират. Защо не ми позволяват да го видя?
Този въпрос му бе задаван и преди, от други съпруги, от съсипани родители. Опря се, както и толкова често преди, на частична истина.
— Дълго време е прекарал там — обясни.
— Колко дълго?
— Още не знаят.
— Как е станало?
— Мисля, че и това още не знаят с точност.
— Но те трябва…
Тя млъкна, защото Орландо отново се появи в кухнята, стиснала вече не само плюшения си орангутан, а сноп ярко оцветени рисунки.
— Къде отиде Джери? — попита тя.
— Върна се на работа — отговори й Лионора.
— Има хубава коса. Твоята коса не ми харесва — съобщи тя на Страйк. — Много ситно къдрава е.
— И аз не си я харесвам особено — каза Страйк.
— Той не иска сега да гледа рисунки, Додо — изрече нетърпеливо майка й, ала Орландо не й обърна внимание и разпростря картините си на масата пред Страйк.
— Аз съм ги правила.
Бяха разпознаваеми цветя, риби и птици. На гърба на едната имаше детско меню.
— Много са хубави — похвали я Страйк. — Лионора, знаеш ли дали полицията е намерила вчера части от „Bombyx Mori“, когато претърсваха кабинета?
— Да — отвърна тя и пусна пакетчета чай в две нащърбени чаши. — Две стари ленти от пишеща машина. Бяха паднали зад бюрото. Излязоха и ме попитаха къде са останалите. Отговорих им, че ги взе със себе си, като тръгна от тук.
— Аз харесвам кабинета на татко — обади се Орландо, — защото той ми дава листове да рисувам.
— Този кабинет е истинско бунище — отбеляза Лионора и включи чайника. — Отне им цяла вечност да прегледат всичко.
— Леля Лиз влиза там — обяви Орландо.
— Кога? — впери Лионора остър поглед в дъщеря си, както държеше двете чаши.
— Когато дойде, а ти отиде в тоалетната — каза Орландо. — Влезе в кабинета на татко. Видях я.
— Няма право да ходи там — възмути се Лионора. — Ровеше ли да търси нещо вътре?
— Не — отговори Орландо. — Само влезе, после излезе, тогава ме видя и се разплака.
— Е, да — доволно рече Лионора. — И пред мен рони сълзи. Още една, дето е гузна.