— Кога идва тя? — попита Страйк Лионора.
— Веднага, още в понеделник. Искаше да разбере може ли да помогне с нещо. Помощ! Направи достатъчно.
Чаят на Страйк беше толкова слаб и млечен, та сякаш не бе помирисвал пакетче с чай; той предпочиташе напитката да има цвят на катран. Като отпи миниатюрна глътка от любезност, припомни си, че Елизабет Тасъл бе изказала пожелание Куин да е умрял при ухапването на добермана.
— Харесва ми червилото й — съобщи Орландо.
— Ти на всички всичко харесваш днес — подхвърли Лионора и седна със своята чаша слаб чай. — Попитах я защо го е направила, защо е казала на Оуен, че няма да види книгата си издадена, и го разстрои така.
— А тя какво отговори? — поинтересува се Страйк.
— Че е вкарал един куп истински хора в нея — отговори Лионора. — Не разбирам защо толкова ги притеснява това. Той винаги го прави. — Отпи от чая си. — И мен ме е описвал в коя ли не.
Страйк си помисли за Конкубина, „силно похабената уличница“, и изпита презрение към Оуен Куин.
— Исках да те питам за Талгарт Роуд.
— Не знам защо е отишъл там — побърза да отговори тя. — Мразеше къщата. От години искаше да я продаде, но Фанкорт не беше съгласен.
— Да, чудех се по този въпрос.
Орландо се бе настанила на стола до него с подвит под себе си бос крак и рисуваше пъстроцветни перки на голяма риба с кутийка цветни моливи, която сякаш бе изникнала от нищото.
— Как е могъл Майкъл Фанкорт да осуетява продажбата в продължение на толкова години?
— Свързано е с условията, при които онзи Джо им я е оставил. Упоменавало се точно как да бъде използвана. Не знам. Питай Лиз, тя е съвсем наясно.
— Според теб кога за последно Оуен е ходил там?
— Преди години — отвърна. — Не знам. Преди години.
— Искам още листове за рисуване — обяви Орландо.
— Нямам повече — каза й Лионора. — Всичките са в кабинета на татко. Рисувай на гърба на това.
Тя взе едно циркулярно писмо от неспретнатата купчина върху масата и й го подаде, но дъщеря й го блъсна обратно и напусна кухнята с орангутана, увиснал на врата й. Почти веднага след това я чуха да насилва вратата към кабинета.
— Орландо, не! — провикна се Лионора, скочи и забързано излезе в коридора.
Страйк се възползва от отсъствието й да се наведе към мивката и да изсипе повечето от прекалено разредения си с мляко чай. Той се разплиска върху букета и остави предателска следа по целофана.
— Не, Додо. Не бива да правиш това. Не. Не ни е позволено… престани…
Чу се пронизителен вой и после силен тропот възвести оттеглянето на Орландо нагоре по стълбите. Лионора се върна в кухнята със зачервено лице.
— Сега цял ден ще има да си плащам за това — промърмори. — Неспокойна е. Не й харесва полицията да е тук.
Тя се прозя нервно.
— Успяваш ли да поспиш? — попита я Страйк.
— Не много. Защото не преставам да си мисля: кой? Кой би му сторил това? Той ядосва хората, знам го — рече отнесено, — но си е такъв. Темпераментен. Нервира се за дреболии. Открай време си е такъв, не влага нищо в това. Кой би го убил по тази причина? — След малко продължи, като преплете пръсти при смяната на темата. — Майкъл Фанкорт трябва още да има ключ за къщата. Дойде ми на ума тази нощ, като не можех да заспя. Майкъл не го харесва, но беше преди цяла вечност. Тъй или иначе, Оуен не беше извършил онова, за което Майкъл го обвиняваше. Не го беше писал той. Но пък Майкъл Фанкорт не би убил Оуен. — Тя вдигна към Страйк очи, ясни и невинни като тези на дъщеря й. — Той е богат, нали така? Прочут е… не би го сторил.
Страйк винаги се бе чудил как хората придаваха някаква странна святост на знаменитостите дори когато вестниците ги очерняха, хулеха и преследваха. Без значение колко известни личности бяха осъдени за изнасилване или убийство, убеждението на масовата общественост се запазваше едва ли не по езически силно и упорито: не е той. Невъзможно е да е той. Той е прочут.
— А и онзи проклет Чард — избухна Лионора. — Да изпраща на Оуен заплашителни писма. Оуен никога не го е обичал. А сега подписал картичката и се интересува може ли да направи нещо… Къде се дяна тази картичка?
Картичката с теменужките беше изчезнала от масата.
— У нея е — пламна от гняв Лионора. — Тя я е взела. — И изрева „Додо!“ към тавана толкова силно, че Страйк подскочи.
Бе ирационалната ярост на човек в първата фаза на скръбта, която като разстроения й стомах разкриваше колко много страда всъщност зад навъсената си физиономия.