— Додо! — изкрещя отново Лионора. — Казах ли да не вземаш неща, които не са твои…?
Орландо се появи стряскащо внезапно в кухнята, все още прегърнала своя орангутан. Трябва да се бе промъкнала долу, без те да я чуят, тиха като котка.
— Взела си ми картичката! — каза й сърдито Лионора. — Обясних ти, че чужди неща не се пипат. Къде е?
— Харесват ми цветята — промълви Орландо и показа лъскавата, но вече смачкана картичка, която майка й грабна.
— Моя е — заяви тя на дъщеря си. — Ето, виждаш ли? — посочи тя на Страйк най-дългото послание, изписано с безупречен калиграфски почерк. — „Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Даниъл Чард.“ Проклет лицемер.
— Татко не харесваше Данулчар — намеси се Орландо. — Той ми го е казвал.
— Аз знам едно, че е проклет лицемер — отсече Лионора и примижала, разгледа останалите подписи.
— Даде ми четка за рисуване — съобщи Орландо. — След като ме пипаше.
Настана кратко напрегнато мълчание. Лионора вдигна очи към нея. Страйк замръзна с чашата на половината път до устата му.
— Какво?
— Не ми харесваше да ме пипа.
— Какво говориш? Кой те е пипал?
— В работата на татко.
— Не говори така глупаво — смъмри я майка й.
— Когато татко ме заведе и видях…
— Той я взе със себе си преди месец или повече, защото имах час за преглед при лекар — обясни Лионора на Страйк, слисана и разтревожена. — Не знам за какво говори.
— … и видях картинките, дето ги слагат в книгите, всичките шарени — продължи Орландо. — И Данулчар ме пипа по…
— Ти дори не знаеш кой е Даниъл Чард — прекъсна я Лионора.
— Той е онзи, дето няма коса — заяви Орландо. — А после татко ме заведе при жената и аз й дадох най-хубавата си рисунка. Тя имаше хубава коса.
— Каква жена? Какви ги приказваш…?
— Когато Данулчар ме пипаше — изрече високо Орландо. — Пипаше ме, аз започнах да викам и той ми даде четка за водни бои.
— Не е прилично да ходиш и да разправяш такива неща — скара й се Лионора, ала напрегнатият й глас пресекна. — Не ни ли стига… Не ставай глупава, Орландо.
Лицето на Орландо силно почервеня. Тя стрелна майка си с гневен поглед и напусна кухнята. Този път тръшна вратата зад себе си; тя не се затвори, а отново отскочи и се отвори. Страйк я чу да трополи по стълбите. След няколко крачки взе да пищи нещо неразбираемо.
— Сега вече наистина се разстрои — унило промълви Лионора и по бузите й се затъркаляха сълзи.
Страйк се пресегна към смачканото руло домакинска хартия, откъсна малко и й я подаде. Тя плачеше безмълвно, слабите й рамене се тресяха, а Страйк седеше мълчаливо и допиваше остатъка от ужасния си чай.
— Срещнах Оуен в един пъб — избърбори ненадейно тя, като бутна нагоре очилата си и избърса мокрото си лице. — Беше дошъл за литературния фестивал в Хей-он-Уай. Никога не го бях чувала, но си личеше, че не е случаен човек с неговите облекло и говор.
И в уморените й очи трепна слабо пламъче, спомен за обожествявания герой, почти потушено през годините, в които бе пренебрегвана и нещастна, в които се бе примирявала с неговите важничене и гневни изблици, в борба да плаща сметките и да се грижи за дъщеря им в тази бедняшка къщичка. Може би пламъчето бе лумнало отново, защото нейният герой — като всички най-славни герои — бе мъртъв; може би занапред щеше да гори като вечен огън, тя щеше да забрави най-лошото и да скъпи образа му такъв, какъвто го бе обичала някога… докато не прочетеше финалния му ръкопис и грозното изображение, което й бе дал…
— Лионора, исках да те попитам нещо друго — изрече меко Страйк — и после си тръгвам. През последната седмица пускаха ли още кучешки изпражнения през процепа за пощата?
— През последната седмица? — задавено повтори тя, като още бършеше очите си. — Да. Имаше пак, май във вторник. Или беше сряда? Но имаше. Още веднъж.
— А виждала ли си жената, която те следеше?
Тя поклати глава и си издуха носа.
— Може да съм си въобразила, не знам…
— Как си с парите, имаш ли?
— Да — отвърна тя и пак избърса очи. — Оуен имаше застраховка „Живот“. Аз го накарах да я сключи заради Орландо. Така че ще се справим. Една предложи да ми даде заем, докато успея да я получа.