— Ами тогава аз ще тръгвам — каза Страйк и се изправи.
Тя го последва в сумрачния коридор още подсмърчаща и преди вратата да се затвори зад гърба на Страйк, той я чу да вика:
— Додо! Додо, слез долу, не исках да те обидя!
Младият полицай отвън бе застанал така, че отчасти препречваше пътя на Страйк. Изглеждаше ядосан.
— Знам кой сте вие — каза. Още стискаше в ръка мобилния си телефон. — Вие сте Корморан Страйк.
— Я виж ти какъв си старателен — подхвърли Страйк. — Отмести се да мина, синко, някои имаме истинска работа за вършене.
22
… Що за убиец, хрътка, пратена от ада, какъв ли дявол ще да е това?
Забравил, че изправянето беше мъчната част, когато изпитваше болки в коляното, Страйк се отпусна на ъглово място във влака на метрото и позвъни на Робин.
— Здравей — каза й. — Отидоха ли си онези репортери?
— Не, още висят отвън. Знаеш ли, че те показаха в новините?
— Видях уебсайта на Би Би Си. Позвъних на Анстис и го помолих да потуши шума около мен. Направил ли го е?
Чу как пръстите й затракаха по клавиатурата.
— Да, той е цитиран: „Детектив инспектор Ричард Анстис потвърди слуховете, че трупът е открит от частния детектив Корморан Страйк, който по-рано тази година стана известен покрай…“…
— Това го прескочи.
— „Господин Страйк е нает от семейството да открие господин Куин, който често заминавал, без да се обади на никого за местонахождението си. Господин Страйк не е под подозрение и полицията е удовлетворена от показанията му във връзка с откриването на трупа.“
— Добрият стар Дики — рече Страйк. — Тази сутрин намекваха, че крия трупове, за да си популяризирам бизнеса. Учуден съм, че медиите толкова са се заинтересували от петдесет и осем годишен не особено прочут мъртвец, при положение че все още не знаят колко страховито е било убийството.
— Не Куин ги е заинтригувал, а ти — каза Робин.
Мисълта не донесе никакво удоволствие на Страйк. Той не искаше лицето си по вестниците или по телевизията. Снимките му, които се бяха появили след разрешаването на случая „Лула Ландри“, бяха малки (мястото им трябваше за снимки на ослепително красивия модел, за предпочитане с оскъдно облекло); мургавото му навъсено лице не бе добре различимо при размазания вестникарски печат и той се бе погрижил да избегне да го снимат анфас, когато влизаше в съда, за да свидетелства срещу убиеца на Ландри. Изровили бяха стари негови снимки с униформа, но те бяха отпреди няколко години, когато бе с двайсетина килограма по-лек. Никой не го разпознаваше само по външност след краткия изблик на слава и той нямаше никакво желание да излага на риск своята анонимност.
— Не искам да налетя на банда папараци. Не че бих могъл да летя — добави сухо, усещащ как пулсира коляното му, — дори да ми платят. Искаш ли да се срещнем…
Любимият му локал бе „Тотнъм“, ала не искаше да го излага на опасност от бъдещи обсади от страна на медиите.
— … в „Кеймбридж“ след около четирийсет минути?
— Няма проблем — отвърна тя.
Едва след като вече бе затворил, на Страйк му хрумна първо, че бе редно да се осведоми за опечаления Матю, и второ, че трябваше да я помоли да му донесе патериците.
Пъбът от деветнайсети век се намираше на Кеймбридж Съркъс. Страйк откри Робин на горния етаж сред тапицирани с кожа мебели, месингови полилеи и огледала с позлатени рамки.
— Добре ли си? — попита го загрижено, след като се бе приближил с куцане към нея.
— Забравих, че не съм ти казал — каза той, като седна предпазливо на стола срещу нея и простена. — Пак си ударих крака в неделя, като се опитвах да спипам жена, която ме следеше.
— Каква жена?
— Проследи ме от къщата на Куин до станцията на метрото, където се изтърсих като последен глупак, и тя избяга. Отговаря на описанието на жената, за която Лионора се оплакваше, че се навъртала наоколо след изчезването на Куин. Имам голяма нужда да пийна нещо.
— Аз ще донеса — каза Робин, — тъй като имаш рожден ден. Взела съм ти и подарък.
Тя вдигна на масата малка кошница, покрита с целофан и вързана с панделка, в която имаше корнуолски специалитети: бира, сайдер, разни сладки неща и горчица. Той се почувства нелепо трогнат.
— Не беше нужно да го правиш…
Ала тя вече се бе отдалечила към бара. Когато се върна с чаша бяло вино и халба „Лъндън Прайд“, той каза: