— И „Bombyx Mori“ е такъв — измърмори Страйк и си гризна още шоколад. — Много е вкусен, искаш ли малко?
— Уж трябваше да съм на диета — тъжно рече Робин. — Заради сватбата.
Страйк не беше на мнение, че й е нужно да сваля килограми, но не каза нищо и тя си взе едно парче.
— Мислех си за нашия убиец — каза Робин нерешително.
— Винаги съм готов да изслушам психолог. Казвай.
— Аз не съм психолог — позасмя се тя.
Беше прекъснала висшето си образование по психология. Страйк никога не я бе притискал с въпроси, нито тя му бе давала обяснение. Това беше нещо, което ги свързваше, бяха напуснали университета. Той сложи край на обучението си, когато майка му загадъчно почина от свръхдоза, и може би по тази причина допускаше, че и Робин не е завършила поради някакво травматично преживяване.
— Просто се чудех защо е свързал толкова очевидно убийството с романа. На повърхността изглежда като преднамерен акт на отмъщение и злоба, да се покаже на света какво заслужава Куин, задето го е написал.
— На такова прилича — съгласи се Страйк, който още беше гладен. Посегна към съседната маса и взе меню от нея. — Аз ще си поръчам пържола с пържени картофи, ти искаш ли нещо?
Робин се спря на случайна салата и после, за да пощади коляното на Страйк, отиде до бара да даде поръчката им.
— Но от друга страна — продължи Робин, като седна отново на мястото си, — имитацията на финалната сцена от романа е добър начин да се прикрие различен мотив, не мислиш ли?
Тя се насилваше да говори равнодушно, сякаш обсъждаха абстрактен проблем, но не беше в състояние да забрави снимките с трупа на Куин: черната дупка на изкормения торс, изгорените ямки, където някога са били очите и устата. Ако мислеше прекалено много за стореното на Куин, знаеше, че няма да може да си изяде обяда или че някак ще предаде ужаса си на Страйк, който я наблюдаваше смущаващо проницателно с тъмните си очи.
— Няма нищо лошо да си признаеш, че от стореното с него ти се повръща — подхвърли той, докато дъвчеше шоколад.
— Няма такова нещо — излъга автоматично тя. После промълви: — Е, то се знае… искам да кажа, ужасяващо беше…
— Да, самата истина.
Ако беше с някогашните си колеги от Отдела за специални разследвания, сега щяха да си разменят шеги за това. Страйк си спомняше много следобеди, изпълнени с черен хумор; това бе единственият начин да понесеш и доведеш докрай някои разследвания. Ала Робин още не си бе изработила професионална коравосърдечност за самозащита и опитът й за обективен анализ на човек с изкормени вътрешности го доказваше.
— Мотивът е тънка работа, Робин. В девет от десет случая откриваш „защо“ едва след като си открил „кой“. Търсим някой със средствата и възможността да го извърши. Аз лично — добави, след като отпи от бирата — съм на мнение, че може би търсим човек с медицински познания.
— Медицински…?
— Или анатомични. Стореното с Куин не приличаше на аматьорска работа. Можел е да го накълца на парчета в опит да извади вътрешностите му. Ала не видях никакъв фалстарт, само един уверен и чист разрез.
— Да — каза Робин, като се бореше да запази обективния си и клиничен маниер в разговора. — Това е вярно.
— Освен ако си нямаме работа с литературен маниак, който просто се е сдобил с добър учебник — продължи да разсъждава Страйк. — Изглежда малко в сферата на фантазиите, но знае ли човек… Ако е бил вързан и упоен, а извършителят е притежавал достатъчно самообладание, би могъл да погледне на всичко това като на урок по биология…
Робин не можа да се сдържи.
— Знам, ти винаги казваш, че мотивите са за адвокатите — заговори тя с известно отчаяние (Страйк бе повтарял тази максима много пъти, откакто беше отишла да работи при него), — но изтърпи ме за момент. Убиецът може да е решил, че да убие Куин по същия начин като в романа вероятно си е струвало по някаква причина, която е натежавала над очевидните минуси на плана…
— А те са…?
— Ами… — зае се да обяснява Робин — логистичните трудности да се извърши толкова комплицирано убийство и фактът, че кръгът ни от заподозрени ще се ограничи до хората, прочели книгата…
— Или са чули за нея в подробности — допълни Страйк. — И ти казваш „ще се ограничи“, но не съм сигурен, че говорим за малък брой хора. Крисчън Фишър се е погрижил да разпространи максимално съдържанието на романа. Екземплярът на „Роупър — Чард“ е бил в сейф, до който половината компания е имала достъп.