— Ричи, хубава работа, остави го да влезе вътре…
Ала Страйк прие халбата и с благодарност отпи няколко глътки, преди да си съблече палтото.
Три и половина годишният кръщелник на Страйк нахлу в антрето, като издаваше пронизителни звуци, имитиращи двигател. Много приличаше на майка си, чиито черти, макар да бяха дребни и миловидни, сякаш бяха скупчени в средата на лицето й. Тимъти беше с пижама на Супермен и ръчкаше стените с пластмасов светлинен меч.
— О, Тими, миличък, не така, още са прясно боядисани… Искаше да остане буден, та да види чичо си Корморан. Постоянно му говорим за теб — сподели Хели.
Страйк изгледа дребната фигурка без ентусиазъм и без да открие у себе си ответен интерес към своя кръщелник. Тимъти бе единственото познато дете на Страйк, чийто рожден ден имаше надежда да запомни, не че това някога бе ставало повод Страйк да му купи подарък. Момчето се бе родило два дни преди експлозията на вайкинга на онзи прашен път в Афганистан, отнесла половината крак на Страйк и част от лицето на Анстис.
Страйк с никого не бе споделял как през дългите часове, прекарани в болничното легло, се бе питал защо тъкмо Анстис бе сграбчил и издърпал в задната част на автомобила. Много пъти го бе премислял в ума си: странният пресантиман, стигащ почти до увереност, че ще се взривят, посягането и дръпването на Анстис, когато със същата сила би могъл да изтегли сержант Гари Топли.
Дали защото през по-голямата част от предишния ден Анстис, в близост до Страйк, не беше разговарял по скайп с Хелън и не бе гледал новородения си син, когото иначе никога нямаше да срещне? Затова ли ръката на Страйк се бе насочила без колебание към по-възрастния мъж, полицаят от Териториалната армия, а не към Топли от Кралската военна полиция, сгоден, но без деца? Страйк не знаеше. Не беше сантиментален към деца и не харесваше жената, която бе спасил от съдбата на вдовица. Съзнаваше, че е само един от милионите войници, живи или мъртви, чиито взети на мига решения за действие, подсказани колкото от обучението им, толкова и от инстинкт, са променили завинаги съдбите на други хора.
— Искаш ли ти да прочетеш на Тими приказката му за лека нощ, Корми? Имаме нова книжка, нали, Тими?
Страйк не се сещаше за друго, което би желал по-малко, особено след като ставаше дума едно хиперактивно хлапе да седне в скута му и може би да ритне дясното му коляно.
Анстис го поведе към обединените кухня и трапезария. Стените бяха кремави, дъските на пода — голи, дългата дървена маса беше край френски прозорци в дъното на помещението, заобиколена със столове, тапицирани в черно. Страйк смътно си спомняше, че цветът им бе друг, когато бяха гостували за последен път с Шарлот. Хели нахълта след тях и тикна в ръцете на Страйк много ярко оцветена книжка. Той нямаше избор, освен да седне на един от столовете до масата за хранене. До него решително бе настанен Тими и Страйк зачете приказката „Кайла, кенгуруто, което обичаше да подскача“. Книжката беше (факт, който в обичайния случай не би забелязал) издание на „Роупър — Чард“. Тимъти не показваше и най-бегъл интерес към приключенията на Кайла и през цялото време играеше със светлинния си меч.
— Време е за лягане, Тими, дай целувка на Корми — нареди Хели на сина си, който, съпроводен с мълчаливата благословия на Страйк, просто се плъзна от стола и хукна навън от кухнята с шумни протести.
Хели го последва. Повишените гласове на майката и сина заглъхнаха с трополенето им нагоре по стълбите.
— Ще събуди Тили — предсказа Анстис и наистина съвсем скоро Хели се върна с врещящо едногодишно момиченце на ръце, което връчи на съпруга си, преди да се обърне към печката.
Страйк седеше унил до масата за хранене и все повече огладняваше, а междувременно се чувстваше дълбоко благодарен, задето нямаше деца. На семейство Анстис им отне почти три четвърти час да убедят Тили да се върне в леглото си. Най-сетне гювечът стигна до масата, а с него и още една халба „Дъм Бар“. Страйк би могъл и да се поотпусне, ако не беше предчувствието за атаката, готвена от Хели Анстис.
— Толкова се натъжих, като научих за теб и Шарлот — подхвана тя.
Устата му беше пълна, така че се наложи да изрази с бегъл жест своята признателност за нейната загриженост.
— Ричи! — възкликна закачливо тя, когато мъжът й понечи да й налее чаша вино. — Недей! Отново сме в очакване — гордо уведоми тя Страйк, поставила длан на корема си.
Той преглътна.
— Поздравления — изрече, озадачен, задето те изглеждаха толкова доволни от перспективата да се сдобият с още едно подобие на Тимъти или на Тили.