(„Ако трябва да прекарам още една вечер с разглезените дечища на Анстис, кълна се, Корм, ще счупя главичката на някое от тях.“ А в задния двор на Луси, докато гледаше племенника на Страйк да играе футбол: „Ама защо са такива лайна тия деца?“. Изражението на Луси, когато дочу репликата…
И ето че на страницата му се наби в очите неговото собствено име.
… включително изненадваща закачка с най-големия син на Джони Рокъби Корморан Страйк, който стана известен миналата година…
… изненадваща закачка с най-големия син на Джони Рокъби…
… най-големия син на Джони Рокъби…
С рязко движение той затвори списанието и го метна в кошчето за боклук.
Шестнайсет години на раздели и събирания. Шестнайсет години мъчение, лудост и от време на време екстаз. А после — след всичките случаи, когато тя го бе напускала, за да се хвърля в обятията на други мъже, както жени се хвърлят върху железопътните релси — той си бе тръгнал. И когато го стори, прекоси непростимия рубикон, защото винаги се подразбираше, че той трябва да стои твърд като скала, непоклатимо и безотказно, за да бъде напускан, а после тя да се връща при него. Ала в онази нощ, когато я бе изобличил в заплетените й лъжи за бременност, тя бе изпаднала в истерия и ярост, че планината най-сетне бе помръднала: навън от вратата със запратен по нея пепелник.
Насиненото му око едва бе заздравяло, когато тя обяви своя годеж с Рос. Отнело й бе три седмици, защото тя знаеше само един начин да реагира на болката: да нарани причинителя възможно най-дълбоко, нехайна какви ще са последиците за нея самата. И той усещаше с цялото си същество, без значение, че приятелите му биха го обвинили в арогантност, как снимките в „Татлър“, омаловажаването на връзката им тъкмо с изразите, които най-много биха го наранили (чуваше я как го диктува отчетливо пред светското списание: „Той е син на Джони Рокъби“); шибаният Замък на Крой, всичко това… всичко бе сторено с цел него да го заболи, той да го види, та да се кае и съжалява. Тя знаеше какво представлява Рос; беше разправяла на Страйк за зле прикривания му алкохолизъм и склонност към насилие, известни й от клюкарската мрежа на обкръжението й със синя кръв, която я бе информирала през годините. Беше коментирала със смях щастливото си избавление от него. Със смях.
Самоунищожение в бална рокля. Гледай ме как ще изгоря, Блуи. Сватбата беше след десет дни и ако някога бе изпитвал увереност в нещо, то бе, че ако в този момент се обади на Шарлот и й каже „Избягай с мен“, дори след грозните сцени помежду им, след ужасните епитети, с които го бе нарекла, след лъжите, бъркотиите и няколкото тона багаж, под който връзката им накрая се бе пропукала, тя щеше да каже „да“. Да бяга, беше в кръвта й, а той винаги беше нейна любима дестинация, защото съчетаваше свобода и сигурност; тя му го бе казвала отново и отново след скандалите, които биха убили и двама им, ако емоционалните рани можеха да кървят: „Имам нужда от теб. Ти си всичко за мен, знаеш го. Единствено с теб някога съм се чувствала защитена, Блуи…“.
Чу стъклената врата откъм площадката да се отваря и затваря, познатите шумове на пристигащата на работа Робин — събличаше си палтото, пълнеше чайника.
Работата открай време беше неговото спасение. На Шарлот й беше ненавистно, че умее да превключва от лудешките й сцени на насилие, от сълзите, молбите, заканите й и да се потапя напълно в даден случай. Тя никога не бе успяла да го спре да облече униформата си, да се върне на работа, да го отклони насилствено от разследване. Ядосваше се на целеустремеността му, на предаността му към армията, на способността му да я изключва, защото ги приемаше като предателство, като изоставяне.
Сега, в тази студена зимна сутрин, седнал в кабинета си с нейната снимка в кошчето за боклук до него, Страйк се улови, че жадува за заповеди, за случай в чужбина, за наложително отпътуване до друг континент. Не му се искаше да следи неверни съпрузи и приятелки, нито да се вмесва в дребнави спорове на калпави бизнесмени. Само една тема можеше да го завладее не по-малко силно от мисълта за Шарлот: насилствената смърт.
— Добро утро — каза той, като влезе с куцукане в предния офис, където Робин приготвяше две чаши чай. — Ще се наложи да го изпием бързо. Излизаме.
— Къде? — попита изненадана Робин.
По стъклата на прозорците все така се стичаше влагата от суграшицата. Тя още чувстваше лицето си пламнало от нея, докато бе бързала по хлъзгавите тротоари с отчаяното желание да се прибере вътре.