— Кой номер? — попита шофьорът.
— Ще сляза тук — каза Страйк, защото не желаеше да спира таксито пред самата къща, а и не бе забравил, че му предстои да връща парите, които сега пилееше.
Облегна се тежко на бастуна, благодарен на каучуковия му накрайник, който имаше добро сцепление с хлъзгавата настилка, плати на шофьора и пое нагоре по улицата, за да разгледа по-отблизо дома на семейство Уолдгрейв.
Тези тук бяха истински градски къщи на по четири етажа, като се включваше сутеренът, от златисти тухли, с класически корнизи в бяло над вратите и прозорците, орнаменти от венци под прозорците на последния етаж и огради от ковано желязо. Повечето от тях бяха разделени на апартаменти. Нямаше предни дворове, само стъпала, водещи към сутерена.
Долавяше се известна запуснатост и изгубена бивша изисканост в дребни детайли като случайно съчетани растения на един от балконите, велосипед на друг, а на трети — забравено в мокрото време пране, което бе на път да замръзне.
Къщата, която Уолдгрейв споделяше със съпругата си, беше една от малкото останали еднофамилни на улицата. Докато я разглеждаше, Страйк се питаше колко би могъл да печели главен редактор и си припомни подхвърлената от Нина забележка, че съпругата на Уолдгрейв произхожда от заможни среди. На балкона на първия етаж (наложи му се да пресече улицата, за да го види добре) бяха поставени два подгизнали шезлонга, чийто десен представляваше корици на стари издания на „Пенгуин“, а помежду тях — малка масичка от ковано желязо като от парижко бистро.
Той отново запали цигара и се върна на отсрещната страна на улицата, за да огледа сутерена, където живееше дъщерята на Уолдгрейв, и се запита дали Куин не е обсъждал съдържанието на „Bombyx Mori“ със своя редактор още преди предаването на ръкописа. Възможно ли бе този добродушен човек с очила с рогови рамки да е кимал ентусиазирано и да е съдействал за окончателния облик на нелепата кървава сцена със съзнанието, че един ден ще я възпроизведе на живо?
Пред входната врата на сутеренния апартамент бяха струпани черни чували за боклук. Изглежда, Джоана Уолдгрейв бе предприела мащабно разчистване. Страйк се обърна с гръб и огледа петдесетте прозореца, обърнати към предните врати на семейство Уолдгрейв. На Уолдгрейв му трябваше нечуван късмет, за да влезе и излезе незабелязан от изложената си на толкова масов показ къща.
Ала бедата беше, заключи унило Страйк, че дори Джери Уолдгрейв да бе зърнат как се промъква в два часа през нощта в дома си с подозрително издута торба през рамо, съдебните заседатели трябваше да бъдат убедени, че Оуен Куин не е бил жив и здрав по това време. Съществуваха твърде много съмнения по повод времето на настъпване на смъртта. До този момент убиецът бе разполагал с цели деветнайсет дни, през които да се отърве от уликите — продължителен и полезен период.
Къде можеше да са се дянали вътрешностите на Оуен Куин? Какво се правеше, запита се Страйк, с килограми прясно извадени от човешко тяло стомах и черва? Заравяш ги? Хвърляш ги в реката? Пускаш ги в общински контейнер за боклук? Със сигурност не биха горели добре…
Входната врата на къщата на Уолдгрейв се отвори и чернокоса, с вдълбани от често смръщване бръчки жена слезе по трите стъпала. Носеше късо яркочервено палто и изглеждаше ядосана.
— Наблюдавах ви през прозореца — подвикна тя на Страйк и когато се приближи, той разпозна Фенела, съпругата на Уолдгрейв. — Какво си въобразявате, че правите? Защо е този интерес към къщата ми?
— Чакам агента по недвижими имоти — излъга мигновено Страйк, без да покаже и следа от смущение. — Нали това е сутеренът, който се дава под наем?
— О — промълви изненадано тя. — Не… той е през три къщи нататък — каза и посочи.
Личеше си, че клони да му се извини, но в крайна сметка предпочете да не си прави труда. Вместо това го отмина на лачените си обувки с висок ток, крайно неподходящи за заснежените улици, и се отправи към волво, паркирано наблизо. В черната й коса се виждаха бели корени и при близостта им той усети лошия й дъх, примесен с алкохол. Припомни си, че е в полезрението й в огледалото за обратно виждане и се отправи в посоката, указана от нея, изчака я да потегли — при което тя едва не закачи паркирания пред нея ситроен — и внимателно закрачи към една странична улица, където можеше да надзърне над стена към редица задни дворове.
Нямаше нищо забележително в този на Уолдгрейв освен стара барака. Моравата беше отъпкана и неспретната и комплект градински мебели се мъдреха тъжно в далечния й край, явно отдавна неизползвани. Докато оглеждаше разхвърляния двор, Страйк се замисли невесело върху вероятността от сейфове, парцели и гаражи, които не му бяха известни.