Изстена вътрешно при перспективата за дългото, студено и мокро пътешествие, което му предстоеше, и обмисли вариантите. Беше най-близо до метростанцията „Кенсингтън Олимпия“, но те пускаха линията, която му беше нужна, само в уикендите. Като надземна станция „Хамърсмит“ щеше да му е по-лесна за придвижване, отколкото „Барънс Корт“, така че избра по-дългото разстояние.
Тъкмо бе излязъл на Блайд Роуд и потрепваше от болка при всяка крачка, когато мобилният му телефон иззвъня: Анстис.
— На какво си играеш, Боб?
— Тоест? — попита Страйк, като продължаваше да куцука, а в коляното му се забиваха ножове.
— Обикалял си около местопрестъплението.
— Върнах се да огледам. Всички граждани имат право на това. Не съм предприемал никакви действия.
— Опитвал си се да говориш със съсед…
— Отвори, без да съм позвънил — обясни Страйк. — Не съм споменал и дума за Куин.
— Слушай, Страйк…
На детектива не му убегна преминаването към истинското му име и го прие без съжаление. Никога не бе харесвал прякора, даден му от Анстис.
— Казах ти, че не бива да ни се пречкаш в краката.
— Няма как, Анстис — отвърна спокойно Страйк. — Имам клиентка…
— Забрави я тази клиентка — прекъсна го Анстис. — С всяка информация, която получаваме, все повече заприличва на убийца. Съветът ми е да ограничиш загубите си, защото си създаваш много врагове. Предупредих те…
— Направи го, да — потвърди Страйк. — Нямаше как да си по-ясен. Никой няма да може да те обвини в нищо, Анстис.
— Не те предупреждавам, за да си покрия собствения задник — тросна се ядосано Анстис.
Страйк продължи да върви мълчаливо с неудобно притиснат към ухото телефон. След кратка пауза Анстис додаде:
— Получихме фармакологичния доклад. Малко количество алкохол в кръвта, нищо друго.
— Добре.
— Следобед ще пратят кучета на Мъкинг Маршиз. Опитват се да изпреварят лошото време. Очаква се обилен снеговалеж.
Мъкинг Маршиз, както Страйк знаеше, беше най-голямото сметище в Обединеното кралство; обслужваше Лондон, чиито общински и промишлени отпадъци бяха извозвани с грозни шлепове по Темза.
— Смятате, че вътрешностите са изхвърлени в кофа за смет?
— В контейнер за извозване на строителни отпадъци. Зад ъгъла на Талгарт Роуд се е извършвал ремонт; имало е два такива, паркирани отпред до осми. В този студ вътрешностите може да не са привлекли мухи. Проверихме и тъкмо там извозват отпадъците строителите: на Мъкинг Маршиз.
— Ами пожелавам ви успех.
— Опитвам се да ти спестя време и сили, приятелю.
— Ясно. Много съм ти признателен.
И след неискрени благодарности за гостоприемството на Анстис предишната вечер Страйк прекъсна разговора. След това спря и се облегна на един зид, та да му е по-удобно да избере друг номер. Дребна азиатка в инвалидна количка, която той не бе чул да се движи зад него, трябваше да извие рязко, за да го заобиколи, но за разлика от мъжа на моста в „Уест Бромптън“ не го наруга. Бастунът, също като бурка, внушаваше защитен статус; тя му се усмихна леко, когато го отмина.
Лионора Куин отговори след три позвънявания.
— Проклетите полицаи се върнаха — изрече вместо поздрав.
— Какво искат?
— Този път да огледат цялата къща, че и градината — отвърна тя. — Длъжна ли съм да ги пусна?
Страйк се поколеба.
— Мисля, че е разумно да им позволиш да направят каквото искат. Слушай, Лионора — продължи той и без угризения мина на военна безапелационност, — имаш ли адвокат?
— Не, защо? Не съм арестувана. Поне още не.
— Мисля, че ти трябва такъв.
Настана пауза.
— Познаваш ли някой добър? — попита тя.
— Да — отговори Страйк. — Обади се на Илса Хърбърт. Ще ти изпратя номера й ей сега.
— На Орландо не й е приятно полицията да се завира…
— Ще ти пратя номера в съобщение и искам да се обадиш на Илса незабавно. Разбра ли? Незабавно!
— Добре — отвърна тя намусено.
Той затвори, откри номера на старата си приятелка от училище в мобилния си телефон и го изпрати на Лионора. След това позвъни на Илса и й обясни с извинения какво е сторил току-що.