— Не разбирам защо ми се извиняваш — весело изрече тя. — Обичаме хора, дето си имат неприятности с полицията, от тях си вадим хляба.
— Може да й отпуснат средства за правна помощ.
— Почти на никого не отпускат в наши дни — отвърна Илса. — Да се надяваме, че е достатъчно бедна.
Страйк усещаше ръцете си безчувствени от студа и беше много гладен. Пъхна мобилния телефон в джоба си и докуцука до Хамърсмит Роуд. На отсрещния тротоар имаше уютен на вид пъб, боядисан в черно, с обла метална табела, на която бе изрисуван галеон с опънати платна. Насочи се право към него и забеляза колко по-търпеливи ставаха шофьорите при вида на човек с бастун.
Два пъба за два дни… Ала времето беше лошо и коляното го мъчеше непоносимо, та Страйк не успя да изпита чувство за вина. Интериорът на „Албион“ беше наистина толкова приятен, колкото подсказваше фасадата му. Салонът бе дълъг и тесен и в далечния му край гореше открит огън; имаше горна галерия с парапет и изобилие от полирано дърво. Зад спираловидната стълба от ковано желязо бяха поставени два усилвателя и стойка с микрофон. По една от кремавите стени бяха наредени черно-бели снимки на прочути музиканти.
Местата около огъня бяха заети. Страйк си взе халба бира, взе меню от бара и се отправи към висока маса, заобиколена с бар столчета, до прозореца, гледащ към улицата. Когато се настани, видя, че помежду сандвичите имаше снимки на Дюк Елингтън, Робърт Плант и собствения му дългокос баща, потен след концерт и очевидно разменящ шега с бас китариста, когото, според майката на Страйк, веднъж се опитал да удуши.
(„На Джони никога не му е понасяло да е под напрежение“, споделила бе Леда с недоумяващия си деветгодишен син.)
Мобилният му телефон иззвъня отново. С поглед към снимката на баща си той отговори.
— Здравей — каза Робин. — Върнах се в офиса. Ти къде си?
— В „Албион“ на Хамърсмит Роуд.
— Получил си странно обаждане. Прослушах съобщението, когато се прибрах.
— Казвай.
— От Даниъл Чард е — уведоми го Робин. — Иска да се срещне с теб.
Страйк се намръщи и отклони очи от кожения гащеризон на баща си към проблясващия наблизо огън.
— Даниъл Чард иска да се срещне с мен? Че откъде изобщо Даниъл Чард знае за съществуването ми?
— За бога, та ти откри трупа. Съобщиха го по всички новини.
— А, да… Е, ясно откъде. Казва ли защо?
— Твърди, че има предложение.
В представата му като диапозитив изскочи ярък образ на гол плешив мъж с еректирал гноясал пенис, който той мигновено пропъди.
— Мислех, че не може да мръдне от Девън заради счупения си крак.
— Така е. Пита дали не възразяваш да пътуваш до там, за да се срещнете.
— О, я го виж ти.
Страйк обмисли предложението на фона на служебната си заетост и срещите, които имаше до края на седмицата. Накрая каза:
— Мога да отида в петък, ако отложа виждането с Бърнет. Ама какво иска, по дяволите? Ще се наложи да наема кола. И то автоматик — добави, подсетен от пулсирането на крака си под масата. — Ще можеш ли да ми свършиш това?
— Няма проблем — отговори Робин.
Чуваше я как пише.
— Имам да ти разправя нещо — каза й той. — Ще дойдеш ли да обядваш с мен? Менюто им е прилично. Няма да ти отнеме повече от двайсет минути, ако успееш да хванеш такси.
— Два дни подред? Не може постоянно да се возим в таксита и да обядваме навън — възрази Робин, макар по гласа й да личеше, че й е станало приятно от това предложение.
— Няма страшно. На Бърнет й е драго да харчи парите на бившия си съпруг. Ще го пиша на нейна сметка.
Страйк затвори, избра си пай с месо и ейл и закуцука до бара да поръча.
Когато пак седна на мястото си, погледът му отново се върна разсеяно на баща му в тесни кожени панталони, с коса, прилепнала около тясното му засмяно лице.
Съпругата знае за мен, но се преструва, че е в неведение… Не го пуска да си иде, макар че това би било най-доброто за всички…
Знам накъде си тръгнал, Оуен!
Страйк плъзна поглед по черно-белите мегазвезди на стената срещу него.
Нима съм заблуден?, попита той безмълвно Джон Ленън, който го гледаше иронично от горе надолу през кръглите си очила.
Защо не вярваше, че Лионора е убила мъжа си, дори при положение че всички знаци водеха към противното, както сам той не можеше да отрече? Защо оставаше убеден, че е дошла в офиса му не да си изработи прикритие, а тъй като бе истински ядосана от бягството на Куин, постъпил като някое разсърдено хлапе? Той можеше да го потвърди под клетва: дори не й бе минавало през ума, че съпругът й може да е мъртъв… Потънал в мисли, бе изпил бирата си, без да се усети.