— Здравей — каза Робин.
— Я виж ти колко си бърза! — възкликна Страйк, изненадан да я види.
— Не чак толкова — отвърна Робин. — Движението е много натоварено. Да поръчвам ли?
Много мъжки глави се извърнаха след нея, когато се отправи към бара, ала Страйк не забеляза. Той още мислеше за Лионора Куин — слаба, некрасива, побеляваща, преследвана.
Когато Робин се върна с халба бира за него и доматен сок за себе си, показа му снимките, които бе направила тази сутрин с телефона си на градската къща на Даниъл Чард. Беше вила с бяла гипсова мазилка и парапет отпред, с лъскава черна входна врата, оградена от колони.
— Има интересен вътрешен двор, заслонен от улицата — съобщи Робин и показа на Страйк негова снимка. В тумбести гръцки амфори зеленееха храсти. — Чард като нищо може да е заровил червата в някоя от тия — насмешливо подхвърли Робин. — Извадил е растението и ги е заровил в пръстта.
— Не си представям Чард да върши мръсна работа, изискваща толкова енергия, но иначе одобрявам начина ти на мислене — отвърна Страйк, като си припомни безупречния костюм на издателя и дръзката му вратовръзка. — Ами „Клемънт Атли Корт“, който изобилстваше със скришни места, доколкото си спомням?
— О, има ги много — потвърди Робин и му показа нова серия от снимки. — Общи контейнери, храсти, какво ли не. Единственото е, че не си представям как можеш да изхвърлиш нещо незабелязан или как съвсем скоро то няма да бъде открито. Там постоянно и навсякъде има хора, където и да идеш, виждат те от стотина прозореца. Би могло да го сториш през нощта, но пък има камери. Ала забелязах нещо друго. Е… това е само идея.
— Слушам те.
— Точно пред сградата има медицински център. Дали те не изхвърлят…
— Човешки отпадъци! — възкликна Страйк и остави халбата си. — Дявол го взел, бива си я тази мисъл.
— Да проуча ли това тогава? — попита Робин, като се помъчи да скрие удоволствието и гордостта, които изпита при възхитения поглед, който й отправи Страйк. — Да се помъча да узная как и кога…
— Непременно! — отсече Страйк. — Това е много по-добра следа от тази на Анстис. Той смята — обясни при въпросителния й поглед, — че вътрешностите са изхвърлени в контейнер за строителни отпадъци близо до Талгарт Роуд. Че убиецът ги е отнесъл зад ъгъла и ги е метнал вътре.
— Не е невъзможно — подхвана тя, ала Страйк се смръщи досущ като Матю, когато споменеше пред него какво мисли шефът й по един или друг въпрос. Робин поназнайваше нещичко за мъжката гордост; извън Матю все пак имаше трима братя. — А какво представляваха къщите на Елизабет Тасъл и Джери Уолдгрейв?
Страйк й разправи за съпругата на Уолдгрейв, която го бе заподозряла, че наблюдава къщата й.
— Много навътре го беше взела.
— Странно — коментира Робин. — Ако видя някой да гледа към нашата къща, няма да побързам да заключа, че я наблюдава.
— И тя е пияница като мъжа си — каза Страйк. — Подуших дъха й. Колкото до къщата на Елизабет Тасъл, един убиец едва ли може да намери по-добро скривалище.
— Какво имаш предвид? — попита Робин, едновременно заинтригувана и притеснена.
— Много уединена, почти отникъде не се вижда.
— Да, но все така не мисля…
— … че е била жена. Каза го вече.
Страйк си пи бирата мълчаливо минута-две, като обмисляше курс на действие, който не би подразнил Анстис извънредно много. Нямаше право да разпитва заподозрени. Беше му казано да не се пречка на полицията.
Взе мобилния си телефон, гледа го известно време, после се обади в „Роупър — Чард“ и помоли да го свържат с Джери Уолдгрейв.
— Анстис ти е поръчал да не им се мотаеш в краката! — припомни обезпокоена Робин.
— Да — каза Страйк в чието ухо линията още бе глуха, — съвет, който той съвсем скоро ми повтори, но още не съм ти разправил и половината от това, което се случва. Ще ти кажа след…
— Ало? — каза Джери Уолдгрейв насреща.
— Господин Уолдгрейв — отвърна Страйк и се представи, макар вече да бе съобщил името си на секретарката на Уолдгрейв. — Срещнахме се за кратко вчера сутринта в дома на госпожа Куин.