— Навън става все по-зле — каза тя, когато той затвори. — Кой беше?
— Каролайн Ингълс. Сдобрила се с Рупърт.
— Какво? — възкликна Робин поразена. — След всички онези еротични танцьорки, дето са му се кършили в скута?
— Решили да дадат шанс на брака си в името на децата.
Робин изсумтя скептично.
— В Йоркшър е натрупал голям сняг — коментира Страйк. — Ако искаш да си вземеш почивен ден утре и да тръгнеш по-рано…
— Не — отвърна Робин, — резервирах си място за спален вагон в петък през нощта, всичко е наред. След като изгубихме Ингълс, да се обадя ли на някого от чакащите клиенти?
— Още не — спря я Страйк, тръшна се на канапето и заопипва с ръка подутото си коляно, което протестираше яростно.
— Още ли те боли — плахо попита Робин, като се престори, че не беше забелязала потръпването му.
— Да — отвърна Страйк. — Ала не заради това не желая да поема нов клиент — добави остро.
— Знам — каза Робин, обърната с гръб към него, докато включваше чайника. — Искаш да се съсредоточиш върху случая „Куин“.
Страйк не беше сигурен дали в тона й има упрек.
— Тя ще ми плати — изрече сухо. — Куин е имал застраховка „Живот“, тя го е накарала да си я направи. Така че сега ще получи пари.
Робин долови, че той се опитва да се оправдава, и това никак не й хареса. Страйк явно предполагаше, че нейният приоритет са парите. Не му ли бе доказала, че не е така, като отхвърли по-добре платени служби, за да работи при него? Не беше ли забелязал желанието и готовността й да му помогне да докаже, че Лионора Куин не е убила съпруга си?
Постави пред него чаша чай, друга с вода и блистер с парацетамол.
— Благодаря — процеди той през стиснати зъби, подразнен от болкоуспокояващото, макар и да бе възнамерявал да изпие двойна доза.
— Ще ти поръчам такси да те откара до „Пескатори“ в дванайсет, искаш ли?
— Съвсем наблизо е — възрази той.
— Едно е да имаш гордост, а друго е, когато вече граничи с глупост — заяви Робин и едва ли не за пръв път той мерна за кратко неприкрит гняв у нея.
— Добре — съгласи се с вдигнати вежди. — Ще се кача на проклетото такси.
Ако трябваше да е искрен, беше благодарен за това, когато три часа по-късно куцукаше, силно облегнат върху евтиния си бастун, към таксито, очакващо го в края на Денмарк стрийт. Сега си даваше сметка, че изобщо не биваше да слага протезата. Слизането след няколко минути на Шарлот стрийт си беше изпитание, а таксиметровият шофьор не криеше нетърпението си. Страйк с облекчение влезе в топлия и шумен „Пескатори“.
Елизабет още не беше дошла, но беше направила резервация на свое име. Страйк бе отведен до маса за двама до мозаечно пано от камъчета върху бяло боядисаната стена. Грубо рендосани греди кръстосваха тавана; над бара бе провесена гребна лодка. На отсрещната стена бяха окачени яркооранжеви кожени ботуши. По силата на навика Страйк си поръча халба бира, докато се любуваше на ведрата обстановка с нейното средиземноморско очарование и гледаше падащия сняг през прозореца.
Скоро пристигна и агентката. Той се опита да се изправи, когато тя приближи към масата, но мигом се строполи обратно на стола си. Елизабет сякаш изобщо не забеляза.
Изглеждаше отслабнала след последната им среща; добре скроеният черен костюм, аленото червило и стоманеносивата къса коса днес не й придаваха устрем и жизненост, а изглеждаха като неуместно подбрана дегизировка. Кожата на лицето й бе пожълтяла и отпусната.
— Как сте? — попита я той.
— А вие как мислите, че съм? — изграчи грубо тя. — Какво? — тросна се към застаналия до нея келнер. — О… Вода. Натурална.
Взе менюто в ръце с вид на човек, който е издал прекалено много за себе си, и Страйк си даде сметка, че всякакъв израз на съчувствие или загриженост нямаше да бъде добре приет.
— За мен само супа — каза тя на сервитьора, когато се върна да вземе поръчката им.