— Това не е най-хубавата стая — каза гордо Кайса. — Бих могла да ви покажа големия салон, тогава ще видите!
— Но тук има толкова книги!… — възрази Ерик. — В салона повече ли са?
— Хубава работа, книги!… Кой говори за това? Става дума за кадифени кресла, дантелени пердета, големия френски часовник, ориенталските килими!
Ерик не изглеждаше въодушевен от това изреждане и отправяше жаден поглед към голямата дъбова библиотека, която заемаше цяла стена в приемната.
— Можеш да разгледаш тези книги по-отблизо и да вземеш която ти хареса — рече докторът.
Ерик не дочака повторно разрешение. Избра един том и като се настани в добре осветения кът, скоро потъна в своето четиво. Той едва хвърли поглед към двамата възрастни господа, постоянни сътрапезници на доктор Швериенкруна, които почти всяка вечер идваха на партия вист, и сега влязоха един след друг.
Първият се наричаше професор Хохстед. Беше висок старик със студено и тържествено държане, който доста академично изрази на доктора удоволствието си, че го вижда отново. Едва се беше настанил в креслото, което от дългата му употреба бе добило прозвището „креслото на професора“, когато се разнесе остро и настоятелно звънене.
— Ето го и Бредейорд! — рекоха едновременно двамата приятели.
Скоро вратата се отвори пред дребен, слаб и веселичък човек, който влезе стремително, стисна ръце на доктора, целуна по челото Кайса, размени сърдечен поздрав с професора и огледа приемната с остър като на мишка поглед.
Това беше адвокатът Бредейорд, едно от светилата на бравото в Стокхолм.
— Я гледай… кого виждам там? — каза той веднага, съглеждайки Ерик. — Млад риболовец на моруна или по-скоро юнга от Берген? При това чете Гибън на английски! — продължи той, след като с един поглед само провери коя беше толкова увлекателната книга, в която бе потънало селянчето. — И това интересува ли ви, моето момче? — запита той.
— Да, господине, от дълго време исках да прочета това произведение — първия том от „Упадък на Римската империя“ — отговори простичко Ерик.
— По дяволите! — възкликна господинът, — изглежда, че юнгите от Берген обичат сериозните четива! Но вие наистина ли сте от Берген? — добави веднага той.
— Аз съм от Норое, което не е далече — отвърна Ерик.
— А!… Имат ли изобщо в Норое такива тъмни очи и коси като вашите?
— Не, господине. Моят брат и сестра ми и всички други са руси, приблизително като госпожицата — отговори Ерик. — Но те не се обличат като нея — добави той с усмивка. — Така че никак не й приличат.
— Не се съмнявам — каза Бредейорд. — Госпожица Кайса е резултат на цивилизацията. Там е красива природата, „чиято украса е само простотата“. И какво имате намерение да правите в Стокхолм, моето момче, ако не прекалявам с любопитството си?
— Господин докторът има добрината да ме настани в колеж — каза Ерик.
— Аха!… — възкликна адвокатът, барабанейки с върха на пръстите си по своята табакера.
И проницателният му поглед сякаш питаше доктора по този жизнен проблем. Ала той схвана почти неуловим знак, че трябва да отложи това допитване и веднага смени темата.
И така заговориха за двореца, за града, за всичко онова, което се беше случило в света след заминаването на доктора. После госпожа Грета дойде да подреди масата за игра, да приготви жетоните и картите. И след малко настъпи мълчание, докато тримата приятели бяха обзети от своите дълбокомислени комбинации на виста.
Докторът невинно претендираше, че е първа сила в тази игра и недотам невинно имаше обичай да е безпощаден към грешките, които допускаха неговите партньори. Той не пропускаше шумно да ликува, когато тези грешки му носеха печалба, и да крещи, когато го проваляха. След всеки робер той си позволяваше удоволствието да обяснява на сгрешилия в какво е сбъркал, какво е трябвало да играе след всяка своя бита карта, каква е трябвало да си запази след някое друго вземане. Това е един недостатък, твърде чест сред играчите на вист, който не е по-малко неприятен, когато се превърне в мания и се упражнява всяка вечер върху едни и същи жертви.
За щастие докторът си имаше работа с двама приятели, които го обезоръжаваха винаги — професорът със своята неизчерпаема флегматичност, а адвокатът със своя светъл скептицизъм.