Тази година празникът у Херсебум щеше да бъде голям. Очакваха Ерик. Писмо от Стокхолм съобщаваше, че ще дойде в навечерието на Коледа. Така че нито Ото, нито Ванда не можеха да си намерят място. Час по час те тичаха на вратата да видят дали пътникът не идва. Макар и да ги кореше за нетърпението им, стрина Катрина напълно го споделяше. Единствен мастер Херсебум мълком пушеше лулата си, сякаш измъчван от желанието да види отново своя осиновен син и от страха, че няма да го запази за по-дълго. За стотен път може би Ото бе отишъл да гледа, когато се втурна с вика:
— Мамо, Ванда! Струва ми се, че е той!
Всички се завтекоха към вратата. В далечината по пътя от Берген ясно личеше една черна точка.
Черната точка бързо нарасна, оформи се като младеж, облечен в тъмна дреха, с кожен калпак на глава и здраво наметнал на плещите си лъскава раница. Той беше със ски и бързо се приближаваше.
Скоро вече нямаше съмнение: пътникът беше съзрял очакващите го пред къщата и веднага свали калпака си и високо го размаха.
Две минути по-късно Ерик падна в обятията на стрина Катрина, на Ото, на Ванда, на мастер Херсебум, който беше станал от креслото си и се бе спрял на прага.
Прегръщаха го до задушаване, обсипваха го с милувки, възхищаваха се на вида му. Мама Катрина особено не можеше да му се нарадва.
Я виж! Та това е скъпото дете, което тя беше люляла в скута си! Този висок момък с открито и смело лице, с широки плещи, с елегантни обноски, върху чиято устна вече лягаше някаква сянка на мустак! Та възможно ли е? Добрата жена беше обзета от един вид уважение към някогашното си кърмаче. Особено беше горда от сълзите на радост, които виждаше в неговите кафяви очи. Защото и той беше дълбоко развълнуван.
— Мамо, ето ви! — говореше той. — Най-после пак ви виждам и ви прегръщам! Колко дълги ми се сториха тези две години! Дали и аз липсвах на всички ви, както вие на мене?
— Разбира се, — изтежко рече мастер Херсебум. — Не минаваше ден, без да сме говорили за тебе! Вечер след вечеря или сутрин на закуска все твоето име постоянно беше на езика ни! Ами ти, момко, не ни ли забрави в големия град? Доволен ли си, че се върна да видиш стария край и старата къща?
— Предполагам, че не се съмнявате в това! — каза Ерик, който отново запрегръща всички. — Вие винаги бяхте в мислите ми! Но особено когато вятърът избиваше на буря, аз мислех за вас, татко! Казвах си, къде ли е той сега? Дали се е върнал поне?! Дали е имал възможност да намери подслон, а вечер преглеждах метеорулогичния бюлетин във вестника на доктора, за да узная дали времето е било същото на този бряг, както на брега в Швеция. И откривах, че при вас много по-често, отколкото в Стокхолм бушуват урагани, които дохождат от Америка и се блъскат в нашите планини! Ах, колко съм искал в тези моменти да бъда заедно с вас в лодката, да ви помагам да закрепите платното, да превъзмогнете всички трудности! Когато пък времето биваше хубаво, струваше ми се, че бях затворен в този голям град между триетажните му къщи! Да! Бих дал всичко на света да бъда един час в морето и да се чувствувам както някога свободен и весел под бриза!
Усмивка засия по обветреното лице на рибаря.
— Книгите не са го покварили! — каза той с дълбоко задоволство. — Весели празници и честита година, чедо мое! — добави той. — Хайде, ела на софрата! Вечерята чака само тебе!
Веднъж седнал на старото си място отдясно на добрата Катрина, Ерик най-после успя да се огледа наоколо си и да забележи промените, които тези две години бяха донесли в семейството. Ото сега беше висок и силен момък на шестнадесет години, който изглеждаше двадесетгодишен. Колкото за Ванда, през тези две години тя беше също така много пораснала и се бе разхубавила. Красивото й лице беше придобило по-изтънчено изражение. Великолепната й пепеляворуса коса падаше на тежки плитки по раменете и образуваше около челото й леко сребристо облаче. Скромна и тиха както винаги, тя се грижеше, без да се изтъква, никому нищо да не липсва.