6. РЕШЕНИЕТО НА ЕРИК
На другия ден рибарят повика Ерик и пред стрина Катрина, Ванда и Ото му каза:
— Ерик, наистина писмото на доктор Швериенкруна се отнася до тебе. То свидетелствува, че ти напълно си задоволил своите учители, и докторът предлага да поеме докрай разноските за твоето образование, ако се наложи да го продължиш. Но това писмо налага ти сам да решиш въпроса, като добре разбереш как стоят нещата, дали окончателно ще промениш положението си или ще останеш с нас в Норое, което ние бихме предпочели, не се съмняваш, нали? И по този Повод аз трябва да ти открия една голяма тайна, тайна, която ние двамата с жена ми бихме предпочели да запазим за себе си!
В този миг стрина Катрина, безсилна да сдържи сълзите си, избухна в ридания, взе ръката на Ерик и я притисна към сърцето си, сякаш в знак на протест срещу това, което младежът щеше да чуе.
— Тази тайна е — продължи Херсебум с глас, който вълнението все повече накъсваше, — че ти си наш приемен син! Намерих те в морето, чедо мое, и те прибрах, когато ти беше едва на осем или девет месеца. Бог ми е свидетел, че никога не бих и помислил да ти го кажа и че нито майка ти, нито аз някога сме правили ни най-малка разлика между тебе и Ото или Ванда! Ала доктор Швериенкруна го иска. Виж какво ми пише.
Ерик внезапно побледня като смъртник. Ото и Ванда, потресени от това, което чуха, едновременно възкликнаха удивени и почти веднага постъпиха като майка си: прегърнали през раменете Ерик, те го притискаха здраво помежду си единият отдясно, другият отляво. После Ерик взе писмото на доктора и без да се старае да скрива вълнението, което предизвикваше у него писмото, прочете го докрай.
Мастер Херсебум започна тогава подробно разказа си, който беше изложил на доктора. Обясни как господин Швериенкруна си бе наумил да открие семейството на Ерик и как е станало в края на краищата така, че той — Херсебум — не е имал зъл умисъл, дето не се е погрижил да разрешава този неразрешим въпрос. После стрина Катрина стана, завтече се до дъбовия сандък, извади от него дрешките на бебето, показа дрънкулката, която е била на врата му. Съвсем естествено разказът предизвика веднага у трите деца драматично любопитство, което заличи цялото огорчение. Гледаха учудени дантелите и кадифето, златната дрънкулка и девиза на нея, изправени сякаш пред истинско вълшебство. Това, че докторът не бе успял да добие някакъв практически резултат въпреки вещите като доказателство, ги правеше тайнствени.
Ерик ги гледаше прехласнат и мисълта му се носеше към неизвестната майка, която сигурно сама го беше облякла в тези дрешки и много пъти вероятно е размахвала дрънкулката пред очите на детето си, за да го забавлява. Струваше му се, че с докосването до вещите той общува пряко с нея през времето и пространството! И все пак къде е тя, тази майка? Жива ли е още, или пък беше загинала? Оплакваше ли сина си, или обратното, синът трябваше да смята, че я е загубил завинаги?
Беше потънал от няколко минути в мислите си, навел глава до гърдите си, когато една дума на стрина Катрина го накара да я вдигне.
— Ерик, ти винаги ще си наше дете! — възкликна тя, разтревожена от мълчанието му.
Поглеждайки наоколо си, очите на младежа срещнаха всичките добри любими лица, майчиния поглед на почтената жена, откровеното лице на мастер Херсебум, на Ото още по-сърдечно, отколкото обикновено, на Ванда строго и опечалено. Съзирайки нежността и тревогата върху всички тези лица, Ерик почувства, че сърцето му се топи, както се казва. Внезапно той отново осъзна цялото положение, представи си сцената както току-що му я бе описал бащата — люлката, изоставена на волята на вълните, която един прост рибар бе прибрал и занесъл на жена си. Тези хора, колкото бедни, толкова и скромни, които без колебание бяха оставили чуждото дете при себе си, осиновиха го, обикнаха го като свой собствен син — и в продължение на четиринадесет години дори не бяха му казали това, сега бяха впили очи в устните му, сякаш очакваха някаква присъда на живот или, на смърт! Всичко това така дълбоко го развълнува, че внезапно сълзите му рукнаха. Едно непреодолимо чувство на признателност и на обич завладя цялото му същество. Почувствува нещо като жажда да им бъде и той също така предан, да отвърне на тези добри същества с малко от сляпата нежност, която те му засвидетелствуваха, като откаже да ги напусне, като се свърже завинаги с тях и с Норое, задоволявайки се с тяхното скромно положение.